— Сетихте се за художника? Е, не съм аз — казва специален агент Уайът, докато се здрависва с мен прекалено дълго и прекалено нежно. Хуморът му не успява да се справи с лошото ми настроение.
Не искам да бъда в тази кола. Не искам да бъда с тях. Не ми е лесно, когато Бентън е принуден да следва правилата. Когато сме принудени да се преструваме, че отношенията ни са различни; това ме кара да се чувствам така, сякаш мамя някого, сякаш някой мами мен. Сякаш отново разбивам чужди семейства.
Понякога тези наши игрички ме карат да се чувствам сама и изоставена, убедена, че нищо няма да се получи както трябва, ако не го направя сама. Така се чувствам и в момента. Оставена съм напълно сама.
— На художника ли сте кръстен? — питам любезно, с престорен интерес, докато обмислям какво да направя бързо, неусетно и без да разкривам козовете си.
— Не, госпожо. Баща ми е бил кръстен на него. — Уайът ми напомня колко мразя да ме наричат госпожо.
Той е най-много на трийсет, по-скоро на двайсет и нещо, и явно трябва да е вундеркинд, за да се движи в компанията на толкова важни агенти. Не мога да го разгледам добре, защото задната седалка е потънала в мрак, но не ми трябва. Изглежда симпатичен, а гласът му действа успокояващо и внушава доверие, на което нямам намерение да се поддам. Късите ръкави на блузата му са опънати от внушителни мускули. Същото се отнася и за крачолите на памучните му панталони в цвят каки.
Вените му са изпъкнали като въжета, под кожата му има учудващо малко телесни мазнини. Не мога да си представя колко време прекарва във фитнеса или с какво се храни. Със сигурност приема малко храна. Протеини. Сокове. Зеле. Все здравословни неща. Прави ми впечатление, че ухае добре. Ненатрапчив мъжки аромат с нотки на цитруси и мускус.
Келвин Клайн.
— … ще бъдете в много способните ръце на най-добрия заместник-директор, Роджър Махант, когото познавате. — Уайът продължава да обяснява какво ме очаква. — Не се съмнявам, че сте го чували да разказва вицове по време на служебни партита, затова знаете колко забавен може да бъде.
— Ей, седя отпред! Чувам всичко! — шегува се Махант и поглежда в огледалото, докато Бентън продължава да не ни обръща внимание и да прави нещо с телефона си.
— Той ще прекара известно време с вас, доктор Скарпета, предимно за да наблюдава и да ни подскаже как да ускорим работата по случая „Вандерстийл“. — Уайът трябва да работи в Бюрото, защото се държи така, сякаш той командва там.
— Ще ни трябват няколко помещения — намесва се Махант. — Голям офис с няколко бюра, маса и столове — изброява най-нахално той. — Плюс отделен достъп до поне една тоалетна и разбира се, места за паркиране — завършва той, докато аз си мисля: Ама че задник!
38.
Последното, което искам, е група федерални агенти да нахлуят в Центъра, в резултат на което Брайс да изпадне в истерия и да стане напълно неконтролируем. Ще се получи невероятна каша.
Но не мога да направя почти нищо. Няма полза да се ядосвам. Трябва да действам с бистър ум. В този момент Бентън се обръща назад и ми подава телефона си.
— Полицейски снимки, направени на местопрестъплението — казва той.
Събирам сили и започвам да ги разглеждам.
Нито една от тях не показва Бригс in situ, в състоянието, в което го е открила Рути, тъй като първата работа на парамедиците е била да го извадят от водата. С това героичните им усилия се изчерпали, тъй като било очевидно, че е мъртъв. На снимките, които виждам, генералът лежи по лице на верандата край басейна.
Разпознавам градинските мебели, задния двор и фасадата на дома им в Бетезда. Изпитвам болка, защото всичко, което виждам, ми е толкова познато. Бригс е облечен в къси панталони, които на шега наричаше кучефлаж — обемисти бански, които сръчната му съпруга бе ушила като подарък преди няколко години. В зелено-кафявите камуфлажни шарки бе вплетено анимационното куче от популярния сериал „Семейният тип“. Всъщност Бригс разполагаше с няколко чифта такива панталони, които винаги взимаше със себе си, когато пътуваше.
Ужасно е да видя силното му жизнено лице отпуснато и почервеняло до пурпурно, с притворени очи. Виждам следите от очилата за плуване, които е носил по време на смъртта си. По устните му е избила пяна. Махант ме пита именно за нея.
— Характерна е за удавниците, нали?