— Защо? — Черните му очи срещат моите в огледалото.
— Сам ще поискаш да се изкъпеш хубаво след това и да изхвърлиш старите си дрехи в чувал за боклук. Напомням ти, че миризмата ще се пропие в дрехите, в косата, в синусите дори. Сега е моментът да се извиня, защото не е добра идея да се возя в една кола с вас, след като съм прекарала няколко часа в компанията на бързоразлагащ се труп.
Бентън вдига ръце и помирисва навитите маншети на ризата си.
— Мисля, че всичко е наред, но все пак не прекарах там достатъчно дълго, за разлика от теб — включва се той в играта ми.
Махант сваля прозореца с два-три сантиметра и включва климатика на пълна мощност.
— Разполагаме с гащеризони, шапки, ръкавици и прочее за еднократна употреба — обяснявам му, докато климатикът бучи силно. — Ще трябва да се погрижиш и за храната. Не позволяваме да се яде или пие в залите за аутопсия. Но на горния етаж има стая за почивка.
— Мили боже, да се храня в залите за аутопсия? Прави ли го някой?
— Вече не. Кога за последен път са те ваксинирали против тетанус?
— Проклет да съм, ако помня. — Изражението на Махант в огледалото за обратно виждане изглежда нетърпеливо и нещастно.
— А против хепатит А и Б? — задавам следващия си въпрос.
Центърът по съдебна медицина в Кеймбридж и разположеният наблизо Харвард Бридж изникват пред нас след поредния завой на реката.
Сравнявали са моята седеметажна цилиндрична сграда с фасада от стъкло и метал с какво ли не. С оловен куршум, крилата ракета, кисела краставичка… Тя наистина стърчи като потъмнял железен силоз от другата страна на пътя, в непосредствена близост до противоположния край на същата онази алея в парка, където Елиза Вандерстийл е карала колелото си, преди да загине. Местопрестъплението, което току-що обработих, се намира на по-малко от два километра от офиса ми, макар това да не става ясно веднага, тъй като Махант използва заобиколен маршрут, след като излязохме от парка. В противен случай щеше да му се наложи да показва служебната си карта и да кара полицаите да махат барикадите от затворените улици.
Завиваме надясно по Мемориал Драйв. Последен завой, този път ляв, и се озоваваме пред триметровата ограда на Центъра, метална, с покритие от черен поливинилхлорид. Отварям прозореца и въвеждам кода за достъп на клавиатурата, монтирана вляво от черната метална порта, увенчана с остри тривърхи шипове. Разнася се гръмко писукане и вратата започва да се плъзга по своите релси.
Шевролетът влиза на паркинга, а аз оглеждам колите и установявам, че част от хората ми вече са тук. Брайс е дошъл, Ан също… Движим се бавно покрай паркираните микробуси, джипове, пикапи, всичките озарени в призрачно бяло и смълчани в този нощен час. Спираме зад един форд „Експлорър“, паркиран на първото място вляво от вратата в задната част на сградата.
Именно с този форд дойдох на работа вчера. Оставих го тук с мисълта, че ще прекарам следващия ден в компанията на сестра ми, Джанет, Луси, Деси и всички останали. Излязох с Брайс, а после щях да се прибера у дома с Бентън, след като вечеряме в клуба. Плановете ми обаче се объркаха и днес отново съм тук. В близките дни няма да имам време нито за почивка, нито за семейни събирания. Слизам от шевролета.
— Сега идвам — казва ми Бентън, но остава в колата със затворени врати.
Мога да си представя поне част от въпросите, които обсъждат. Махант не иска да съм тук, когато той и хората му нахлуят в Центъра и започнат да се разпореждат с всички в него, живи и мъртви. Това би било твърде зле. Никой не ме гони, затова стоя до вратата на колата. Изчаквам няколко минути, след което Бентън излиза. Сканирам десния си палец, за да отключа биометричната ключалка, след което влизаме в гаража с размерите на самолетен хангар.
Долавям дезинфектант с приятен, свеж аромат. Подът е покрит с епоксидна смола, покрай стените са наредени високи шкафове, всичко е безупречно. В единия край, близо до мивките, са строени лъснати до блясък болнични колички, а в далечния ъгъл се намира кафене La Morte, където Ръсти и Харълд пият кафе и пушат пури. Използват маса и столове, които могат да бъдат мити с маркуч.
— Луси е успяла да хакне телефона на Елиза Вандерстийл — започва Бентън да споделя това, което смята, че може да сподели. То най-вероятно е повече от онова, което би трябвало да ми каже.
Както обикновено, постъпил е по-умно от останалите. Знаел е, че Луси ще проникне в телефона по-бързо от колегите му в Куонтико.