— Вече знаем кой е приятелят й, хлапето, което видяхме пред клуба — казва Бентън. — Крис Пийбоди.
— Като госпожа П.? — Помня, веднъж бе споменала, че внукът й работи в клуба на непълен ден.
— Вероятно, но трябва да проверим. Живее в едностаен апартамент на Аш стрийт, западно оттук.
— Тъкмо в тази посока е отивала Елиза Вандерстийл, докато е карала колелото си в парка. — По изражението на Бентън мога да заключа, че е силно разтревожен.
— Последният телефонен разговор, който е провела, е бил именно с него, в седем часа и шест минути, докато пускала пакет от „Федекс“ в кутия на Кенеди стрийт, близо до Института по държавни науки — казва той. — Научихме това от гласовата поща. Приятелят й се е опитал да се свърже с нея десет минути по-късно, но мисля, че по това време вече е била мъртва. Мисля, че е постъпила точно както предположихме, Кей. Влязла е в парка откъм Кенеди стрийт и е минавала покрай онзи стълб, когато нещо я е ударило.
— Приятелят й знае ли? — Спомням си, че видях и него, и други служители на клуба да влизат и излизат от залите, докато бяхме там.
Несъмнено ще открием доста свидетели, които да потвърдят, че е бил на работното си място по време на смъртта на Елиза Вандерстийл, а и едва ли момчето е замесено. Въпреки това внукът на госпожа П. ще преживее доста неприятни мигове.
— Трябва да говорим с доста хора. Ще бъде тежко, а ти си на крака вече повече от двайсет часа — казва Бентън. — Остави Люк да извърши аутопсията, Кей. Вече си се справила с най-трудната част. Защо не дойдеш с нас?
— С нас? Кой ще бъде освен Луси?
— Уайът. — Бентън ме изпраща по рампата в далечния край на хангара, която води към друга врата. — Както вече си се досетила, той работи с нас в НЦБ.
Националният център за борба с тероризма следи вътрешните и международните заплахи за сигурността. Той работи съвместно с разузнавателните служби от рода на ЦРУ.
— След като е в района на Бостън от няколко дни, предполагам, че не е дошъл тук заради Бригс, освен ако предварително не сте разполагали с информация за смъртта му — казвам аз. Гласовете ни отекват в огромното празно пространство. Стоим сами край огромния сифон в пода и дебелия, навит на руло маркуч. — Надявам се това да не е така. Защото ако сте имали и най-малката представа…
— Не знаехме нищо. Не получихме предупреждение, или поне аз не знам за такова. Само снимката, която някой ни изпрати по имейла, а по това време той вече си е бил отишъл. — Бентън отново използва този евфемизъм.
Отишъл.
— Уайът е бил тук със съвсем друга задача. — Бентън замълчава, вперва поглед в мен и казва: — Сериозно съм обезпокоен от възможността за мащабна терористична атака в района на Вашингтон. Нищо чудно това, което виждаме в момента, да е само върхът на айсберга.
Обяснява ми, че не може да навлиза в подробности, но Бригс е бил важна мишена и в друг аспект, за който не подозирам.
— На Капитолия се говори от известно време, че разглеждат кандидатурата му за пост в правителството. Явно новата администрация е имала планове, свързани с него. Мисля, че Кари ни напомня, че може да убие всеки, когото си поиска, и да ни лиши от всичко най-скъпо. Може да унищожи мечтите ни. Може да ни лиши от семействата ни, а Бригс беше тъкмо това, особено за теб.
— Не съм сигурна дали ни напомня това или каквото и да било. — Поемам дълбоко дъх и изпитвам едновременно гняв и тъга. — В слуховете невинаги се крие зрънце истина. Трябва да внимаваме с предположенията и твърденията, след като знаем толкова малко. — Казвам това, докато тъмната, без нито един прозорец външна врата започва да се отваря.
Когато масивната ролетна врата се вдига с подрънкване на метал, пред погледите ни се разкрива ярко осветеният открит паркинг и бял микробус, чиито фарове пронизват мрака. Колата влиза в хангара и когато вратата започва да се спуска бавно зад нея, от кабината слизат Харълд и Ръсти, заобикалят микробуса и отварят задните му врати.
— Ще ти звънна, като спрем да заредим. — Бентън ме прегръща и твърдият ръб на пистолета му ми напомня, че никога не знаем кога ще се видим отново.
Не водим нормален живот, не поддържаме нормална връзка. Не съм сигурна дали помня какво означава да се чувствам в безопасност. Задържа ме за миг в прегръдката си, носът и устните му са заровени в косите ми. Лампите на паркинга сияят ослепително. Преглъщам трудно. Това е ужасно.