— Точно вие двамата ми трябвате — казвам на Люк, когато влизам.
Обяснявам им, че е възможно Моли Хиндърс и Елиза Вандерстийл да не са починали в резултат на нещастни случаи. Възможно е да са убийства, и то свързани. Разказвам им и за Бригс. Люк и Ан задават въпроси, на които не мога да отговоря. Изглеждат разстроени.
— Не можем да си позволим да скърбим сега — казвам им аз, защото наистина не можем да си го позволим. — Налага се да отложим чувствата за по-късно. Трябва да се концентрираме и да открием какво е убило тези хора и дали става въпрос за нещастен случай с електричество или за оръжие, което виждаме за първи път.
— Трудно ми е да си представя, че всичко е съвпадение — казва Люк. Погледът му е суров, челюстите му са здраво стиснати.
— Когато приключите — продължавам аз, — снимайте изгарянията, преди да я изпратите на Пола. Най-голям интерес за нас представляват тънките линейни изгаряния в горната част на гърба и долната част на врата, а също и по дясната ръка и китка.
— Бездруго трябва да сваля хартиените пликове — казва Люк. — Затова ще го направя тук и ще приготвя всичко за лабораторните изследвания. После ще я прехвърля в залата за аутопсии.
— Качвам се горе, за да си взема душ — отвръщам му аз.
— Добра идея. Нищо не се отразява така добре, както взимането на душ преди аутопсия — засмива се Ан и ми дава идея.
— Разбрах, че сте имали проблеми с вентилацията тук — казвам аз, а Ан ме поглежда изненадано с обикновеното си, но симпатично лице, сетне се мръщи, а накрая се досеща.
— А, да! — възкликва тя, сякаш току-що се е сетила. — Сигурно имаш предвид вентилационната система, вградена под работния плот — спомня си тя, но разбира се, че си измисля. — Въздушният поток не е достатъчно силен, за да поддържа въздуха чист, докато работим тук. Мисля, че това беше проблемът онзи ден. Чух, че миризмата станала непоносима — импровизира Ан. — Надявам се за доброто на нашите гости тази сутрин да нямаме подобен проблем.
— Би било твърде жалко — съгласявам се аз.
Трийсет минути по-късно излизам от банята до кабинета ми и изсушавам косата си с кърпа.
Облечена в чисти сини панталони и престилка, обута в черни гумени пантофи, прекосявам къта за сядане, обзаведен с кожени мебели в успокояващи земни тонове и конферентна маса и украсен с личната ми колекция от анатомични рисунки от майстори като Макс Брьодел, Едуин Ландсър, Франк Нетър, допълнени от гравюри от XVIII в. от цикъла „Четирите степени на жестокостта“ на британския художник и гравьор Уилям Хогарт.
До бюрото ми има електронно табло, което показва часа и друга полезна информация. Ярките му цифри греят в сумрака. 3:08:45… 3:09:50… 3:10:00… Наблюдавам секундите, които се сменят безмълвно, и избирам приложение на телефона си, което показва зоните, следени от охранителните камери. Електронното табло се разделя на няколко екрана, които показват изображенията от камерите в реално време. Забелязвам, че паркингът се е напълнил, откакто го проверих за последен път.
Виждам няколко тъмносини и черни седани и джипове, превключвам камерите, проверявам другите зони и откривам черния шевролет „Тахо“, паркиран в хангара, където единствено Луси се осмелява да оставя колите си. Явно Роджър Махант се е върнал, придружен от цяла шайка агенти. Чудя се защо Джорджия не ме е предупредила. Може да се е опитала да се свърже с мен, а аз да съм била под душа.
Набирам номера й и чувам свободен сигнал. Отброявам секундите на електронното табло. Телефонът звъни ли, звъни. 3:12:11… 3:13:10… 3:14:00… Странно, никой не отговаря долу. В този момент телефонът ми иззвънява.
— Какво става? — питам аз, защото предполагам, че е Джорджия.
— Ало? — казва Ърни Копъл. — Кей?
— Извинявай. Опитвах се да се свържа с Джорджия.
— Можеш ли да се отбиеш? — пита той. — Рядко настоявам, че нещо е спешно, но трябва да видиш това преди останалите. Изчаквам за потвърждение, но ако имаш минутка, ела, мисля, че открих нещо ново. Поне за лабораторията по криминалистика.
Обяснява ми къде да го намеря, при кой електронен микроскоп, и аз грабвам лабораторната престилка, която съм оставила на стола зад бюрото, и тръгвам към вратата. Решавам да не ползвам асансьора. Той не само е ужасно бавен в свръхмодерната иначе сграда на Центъра, но сляза ли пеша, ще намаля възможността да срещна някой федерален агент. Струва ми се уместно да тръгна по аварийното стълбище. Всеки може да го използва, за да напусне сградата, но за да се придвижва от етаж на етаж, трябва да разполага с парола или карта за достъп.