— Мислех, че разходката ще ми се отрази добре. Бентън посреща отговора ми с мълчание. — Освен това трябваше да взема билетите за театър.
Обяснявам, че исках да купя и подаръци от „Кооп“, книжарницата на колежа. Тениската, нощницата и луксозният фотоалбум може да не са най-оригиналните подаръци, които съм купувала някога, но са най-доброто, което успях да открия по лавиците. А Бентън много добре знае колко е трудно човек да избере подарък за Дороти.
— Това не означава, че нямам представа какво харесва — обяснявам аз, а той отново не ми отговаря.
Популярен мюзикъл или пай с фъстъчено масло например. Дороти би останала очарована и от възтясна тениска с емблемата на Харвард, която да носи с възтесните си джинси или клинове. Ще я изпъне с хирургически уголемения си бюст и несъмнено ще вдъхнови безброй вълнуващи разговори по баровете на Саут Бийч и Маргаритавил.
— А албумът с фотографии от Кеймбридж би могла да отнесе в Маями, все едно идеята е била нейна — обяснявам аз, а Бентън слуша, но не казва нито дума. Така прави, когато има собствено мнение, което се различава от моето. — Точно така ще представи нещата пред мама, докато й показва снимките от Харвард, Масачузетския технологичен институт, река Чарлз… Всичко ще бъде наред, Дороти ще е в центъра на вниманието, а мама ще се чувства щастлива, че се е сетила за нея и й е купила подарък.
— Няма да е наред — отговаря Бентън, докато минаваме под сянката на огромни чемшири.
— Някои неща няма да се променят. Би трябвало всичко да бъде наред.
— Не можеш да позволиш на Дороти да се държи по този начин. — Тъмните му очила се обръщат към мен.
— Предполагам си чул са обаждането на 911. — Сменям темата, защото сестра ми ангажира прекалено голяма част от времето ми. — Очевидно Марино разполага със записа от обаждането, но не желае да ми го пусне.
Бентън не отговаря, сякаш вече е слушал записа, но няма да ми каже. Ако е бил уведомен за случая, несъмнено е изискал копие от полицейското управление в Кеймбридж под претекст, че ФБР иска да се увери, че държавен служител не се е държал неподобаващо на публично място или не е бил заплашван.
Съпругът ми би измислил какво ли не, за да се сдобие със запис от разговора, освен това е в доста добри отношения с началника на полицейското управление, кмета и почти всички влиятелни личности в града. Изобщо не се нуждае от помощта на Марино.
— Както вече знаеш, а може и да не знаеш, някой се е оплакал, че уж съм нарушила обществения ред. — Думите ми прозвучават още по-странно, когато описвам случилото се на човек, чийто обикновен работен ден преминава в издирването на терористи и серийни убийци.
Поглеждам го, докато приближаваме красивата тухлена сграда, обгърната във вечерен сумрак. Лицето му не издава абсолютно никаква реакция.
— Предполагам, че Брайс ти е казал, след като Марино го е разпитал, за да разбере какво точно се е случило на Харвард Скуеър — добавям аз.
— Марино се притеснява за теб — отвръща Бентън и аз не мога да разбера дали това е констатация, или въпрос.
— Винаги се притеснява. Но освен това се държи странно. Много искаше да отиде на летището. Демонстрира прекомерен ентусиазъм в желанието си да посрещне Дороти.
— Питам се как е разбрал, че пристига. Ти ли му каза? Защото аз не съм.
— След като намерението на сестра ми изненада самите нас, не съм имала възможност да кажа на никого — отговарям аз. — Може Луси да му е споменала.
— Или Деси. Двамата с Марино са станали много близки — казва Бентън. Той е в състояние да прикрие емоциите си по-добре от всеки човек, когото познавам, но въпреки това не може да ме заблуди.
Мога да разбера кога се чувства засегнат от нещо и укрепващата връзка между Марино и Деси очевидно постига този ефект. Очаквах това да се случи, след като Марино започна да прекарва все повече време с немирно хлапе с неутолимо любопитство, чиято генетика остава загадка за нас. Не знаем какво да очакваме. Не можем да предвидим на кого ще заприлича.
Може би на Натали, покойната сестра на Джанет, тъй като тъкмо тя бе замразила яйцеклетката си, докато е била на двайсет и няколко. Доста време бе посветила на проучване на сурогатни майки и донори на сперма. Помня как обсъждаше предимствата и недостатъците на самотните родители и като се върна назад във времето, имам чувството, че е подозирала, че дните й на тази земя са преброени. Предчувствието не я излъга. Седем години след раждането на Деси тя почина от рак на панкреаса. Колко жалко, че не е сред нас и не може да наблюдава колко бързо се променя той като пеперуда, измъкнала се от пашкула си.