— И с какво се занимава през последните двайсет години?
— Не мисля, че е работил. Богатият му брат се грижи за него, както — в известен смисъл — винаги е правил. Дълго време Тео е живял при майка им в Лондон, но тя починала преди няколко години. Както можеш да се досетиш, той страда от т.нар. разстройство на адаптацията, меко казано.
— Ще сгреша ли, ако предположа, че властите наблюдават Тео Портисън от известно време? Питам се дали изповядва радикални възгледи, или е склонен към терористични действия и това да е привлякло нечие внимание? — След продължителна пауза питам: — Том? Ало? Там ли си?
— Не.
— Какво не?
— Не, няма да сгрешиш. — И това ми е достатъчно, за да разбера, че семейство Портисън не създава проблеми отскоро.
Сега обаче е започнало да създава проблеми от различно естество. И по-специално Тео.
— Имаме ли основания да смятаме, че Тео притежава пангит или най-малкото има достъп до него? — питам генералния секретар на Интерпол, което ни връща на следите от метеорита, открити от Ърни.
— Интересен въпрос, защото основният бизнес на Уилям Портисън са космическите технологии. Освен всичко останало, компанията му се занимава и е изграждането на ракети — казва Пери. — Той лично се интересува от коли, космически пътешествия, часовници и какво ли още не, включително скални образци. Разполага със собствен музей и познай кой му е помогнал да събере подобна колекция? Смахнатият му брат. Мисля, че Тео е тайният помощник в стил Рейнман на Уилям.
— В такъв случай напълно възможно е Тео да е познавал Елиза Вандерстийл, след като тя е живяла със семейството на брат му през последните две години. Колекцията от скални образци в дома на Портисън ли се намира? — питам аз и се опитвам да анализирам думите на Пери, защото зад тях се крие много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
— Държи колекцията си в трезор, който се заключва с блиндирана врата.
— Някой трябва да разбере дали не липсва нещо — казвам аз. — По-специално дали не липсва парче метеорит и ако е така, какъв е този метеорит и най-важното, какъв е произходът му. Как се е сдобил с него? — Обяснявам какво точно трябва да открием. — Минералният отпечатък на метеорита може да се окаже единствената ни материална улика по случая. Можем да докажем съвпадение, ако отново попаднем на него.
— Не мислиш ли, че Тео би трябвало да го знае, след като е помогнал на брат си да събере подобна колекция?
— Зависи дали Уилям знае подробности за това, което е купил или получил. Уилям Портисън може да е купил част от метеорит, без да знае точния му химически състав — казвам аз в мига, в който електронната брава на кабинета ми се отваря.
— Не се съмнявам, че Скотланд Ярд ще проучи въпроса — уверява ме Пери, с което само засилва подозренията ми, че властите са изправени пред няколко проблема едновременно.
Точно когато приключвам разговора, на прага изниква Марино, което ми напомня за привилегирования му статут.
Не съм изтрила отпечатъка му от няколко биометрични ключалки, включително от вратата на паркинга, входната врата, която води към сградата и вратата на кабинета ми. От години не е водил разследване тук, но не мога да събера сили и да залича всички следи от присъствието му. Наблюдавам го как влиза в кабинета ми и забелязвам, че е облечен в същите потни дрехи, в които работеше по-рано, макар да се е отървал от тъмносиньото сако.
Не си е взел душ. Това става очевидно, докато оглежда бюрото ми като хищна птица. Ако трябва да определя по скалата от едно до десет — десет е максимумът — колко ядосан е Марино в момента, трябва да оценя гнева му на сто. Намира се в състояние, което бих могла да определя като тих бяс, лицето му е посивяло, очите му са се превърнали в късчета гранит, мускулите на челюстите му са здраво стиснати.
— Никога не съм те виждала толкова ядосан. Надявам се да не съм причината… — започвам аз.
— Ама че мръсници! — изръмжава той и виждам как пулсира вената на слепоочието му, а червено-пурпурното петно се плъзга надолу към врата му. — Седя си с оня тип, говоря си с него и той тъкмо започва да ми разказва какво се е случило, когато над проклетата къща се появява хеликоптер и онези гадове изскачат въоръжени до зъби. Когато виждат, че съм само аз в компанията на някаква квартална откачалка, свирят отбой. На сцената се появява Махант, който се държи така, сякаш е господарят на света. — Марино изтупва ръцете си от прахоляк. — Това е краят.