— Какво означава това е краят? За кого говориш?
— За смахнатия съсед на Брайс — заявява Марино за мое най-голямо изумление. — Тъкмо щях да разбера защо е подал онзи фалшив сигнал до 911 и…
— Марино? — възкликвам аз, докато си мисля за онова, което Том Пери току-що разказа за Тео Портисън.
Предполагам, че докато разговаряме с теб, той ще бъде посетен от агенти на ФБР. Ако вече не са го сторили, разбира се…
— Точно това каза и Брайс. — Марино говори бързо, без да си поеме дъх. — Искал да му отмъсти, задето го е обидил, а какъв по-добър начин от това, да замеси голямата шефка доктор Скарпета с надеждата тя да го уволни…
— Как ме нарече току-що?
— Голямата шефка? — свива рамене Марино. — Той те нарече така, не аз.
— Точно така ме нарича Тейленд Чарли в аудиоклиповете.
— Можеш сама да го кажеш на ФБР, защото аз няма да си мръдна пръста, за да им помогна!
— Да не искаш да кажеш, че са позвънили на вратата на Тео Портисън, докато двамата с него сте седели в дневната? — питам аз.
— Кой, по дяволите, е Тео Портисън? — мръщи се Марино и се надвесва над мен. — Съседът на Брайс се казва Джон Смийт с ий. Предполагам, че това не е достатъчно, за да накара федералните да поемат случаите „Вандерстийл“ и „Бригс“ и на всичко отгоре да разследват фалшивите сигнали до 911. Какво, по дяволите, става?
— Махант или някой друг каза ли ти какво търсят там?
— Кога федералните са споделяли нещо с нас?
— Името му е Теодор Портисън и за него е известно, че използва фалшиви имена, тъй като страда от параноя — казвам аз и отблъсквам стола си от бюрото. — Уволнили са го от Масачузетския технологичен институт преди двайсет години и е познавал Елиза Вандерстийл. Възможно е той да е Тейленд Чарли. — Ставам и свалям лабораторната си престилка. — Ще видим дали ще продължим да получаваме записи.
— Добре, пипнаха го значи — казва Марино, докато вървим към вратата. — Защото го арестуваха в крайна сметка.
— На какво основание?
— Откъде да зная? В момента претърсват къщата. Ама че гадост! Случаят беше мой, Док!
— Важното е, че са го пипнали.
— Но не и Кари.
— Един е по-добре от нищо. Особено ако предположим, че той е Тейленд Чарли и е убил тези две жени.
— Освен това той подложи на психически тормоз и теб, и мен, и Бентън. Като използва софтуер за манипулиране на гласа. Защо?
— Попитай Бентън — казвам аз. — Обзалагам се, че е свързано с фантазии и власт, може би допълнени от налудно разстройство, ако отчетем и увредената му психика. Тео Портисън да притежава случайно дрон?
— Домът му е пълен с какви ли не боклуци, включително с части за роботи. Влезеш ли вътре, имаш чувството, че си попаднал в онзи сериал… „Санфорд и син“. Нали се сещаш, нещо средно между луд изобретател и бездомник? По всичко изглежда, че е превърнал кухнята в лаборатория, а част от нея бе покрил под найлонова тента, все едно произвежда амфетамин на кристали или нещо подобно.
— Кашляше ли? — питам аз, докато вървим по извития коридор към асансьора.
— Каза, че има хронично белодробно заболяване, не мога да се сетя по чия вина. Той е от онези, които за всичко обвиняват другите.
— Не съм изненадана, че има белодробни проблеми.
— Защо? — поглежда ме Марино. — Само заради кашлицата?
— Ако работи с нанотръби и не го прави в съответната стерилна лаборатория или поне в помещение с вентилация и филтър за отделяне на аерозолите — с други думи, в защитена среда — може да провокира сериозен респираторен проблем вследствие на вдишването на миниатюрни фибри и частици, толкова малки, че не могат да се видят с просто око. И ако не си забравил, самозваният следовател от Интерпол, който ти е позвънил, е кашлял. Ти го каза. Едва ли е съвпадение, че фалшивият следовател от Интерпол, който е позвънил на Бентън, също е кашлял.
— Нанотръби?
Това е следващото, която обяснявам на Марино, но вече в асансьора. Сградата навлиза в обичайния си свещен ритъм. Служителите идват на работа, федералните агенти вече са си тръгнали. Сигурна съм, че Теодор Портисън ще ангажира вниманието им за известно време, а Махант може да реши, че това е била първата и последната аутопсия, на която е присъствал в живота си.
— Никога не си ми предлагала пица — отбелязва Марино, докато асансьорът се спуска бавно.