Оставям чантата си на масата за закуска до прозореца и тръгвам към задната врата, където Деси е оставил въдицата, бейзболната си бухалка и ръкавицата, които Марино му подари за рождения ден. Въдицата има корда с тежест, привързана за макарата. Марино учи Деси да я замята по същия начин, по който учеше мен преди години. Така деветгодишното хлапе развива качества като търпение и прецизност, които ще му помогнат в живота.
Това е чудесно, като изключим наранените чувства на Бентън, за което съжалявам, но трябва да правим онова, което е най-добро за детето. Марино влияе положително на Деси и нямам нищо против да използват задния ми двор, стига да не газят розите ми. Правилото гласи, че когато кордата се оплете в дърветата, никой не бива да се катери за кукичката.
Безопасността е на първо място. Отварям дъбовата врата, която води към задния двор. Застивам на място, защото не мога да проумея това, което виждам.
45.
Луси е с памучни панталони в цвят каки, блуза с логото на Центъра по съдебна медицина, бейзболна шапка и тъмни очила. Застанала е близо до голямата магнолия, под която е разположена кръгла пейка, а Деси стои неподвижно до нея. Държи нещо, което ми прилича на айпад. Облечен е с къси панталони и блуза на „Маями Долфинс“, бос е, а на врата си носи нещо синьо.
Връщам се в тихия сумрак на коридора, тъй като осъзнавам, че това с Деси не може да е Луси. Сърцето ми подскача, сякаш едва не съм настъпила змия. Тя е в Мериленд и дори да е станало чудо и да се е върнала толкова скоро, безполовата на вид фигура с къси медноруси коси е прекалено слаба, за да бъде моята племенница. Когато проумявам кой стои пред очите ми, сърцето ми се разтуптява силно, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Задействам едно приложение на мобилния ми телефон, което включва охранителните камери в къщата и двора.
Влизам в килера за провизиите, тъй като там, над дъската за рязане на месо, е разположен монитор с плосък екран. Увеличавам изображението от задния двор, въртя го под различни ъгли с надеждата Кари Гретхен да не разбере какво правя. Може да е чула колата ми, но не е сигурно. Може да знае, че в къщата има някого, но и това не е сигурно. Проверявам всяка зона, наблюдавана от камерите, за да се уверя, че в дома няма други хора.
За момента изглежда, че Кари е сама. Сещам се за белия товарен микробус, паркиран на улицата точно до алеята, която води към дома ни. Видях го, докато завивах. Стоя като на тръни и се тревожа, че всеки момент Кари ще забележи движението на камерите. Тя обаче не гледа в тяхната посока. Вниманието й е насочено другаде. Към Деси, нагоре към небето, а също и надолу, към устройството, което той държи в ръцете си. Както и към сестра ми и Джанет, които остават извън полезрението ми, но зная, че трябва да са там. Долавям гласа на Дороти, но не чувам какво казва.
Усилвам звука на високочувствителните камери.
— … не искам да го правя — казва Деси на Кари и клати глава в знак на отрицание. — Не искам да жиля никого.
— Разбира се, че искаш.
— Лошо е да се нараняват други хора.
— Позволи ми да ти покажа колко е забавно. Натисни този бутон със стрелката, която сочи към думата активиране. Тя свети в зелено на дисплея, но когато докоснеш бутона, ще стане червена, защото ТЧ е активиран. Това е Тейленд Чарли. Знаеш какво е това, синко, нали?
— Не искам да си играя повече с теб. Не съм ти син — казва той, а Кари се усмихва лъчезарно.
— Когато разбереш кой си, ще се почувстваш така, все едно си открил, че си кралска особа. Принц Деси. — Тя поставя ръка на рамото му.
— Плашиш ме — казва той.
— Защо правиш всичко това? — чувам гласа на Дороти и се опитвам да я открия с помощта на камерите. — Мислех, че сме приятелки.
Типично за нея да си въобрази, че може да убеди Кари Гретхен да спре, да отстъпи, да се откаже от нещо, а още по-абсурдно е да смята, че Кари ще я хареса и ще иска да бъдат приятелки. Разбира се, нарцистичната ми сестра няма да се усъмни, че има нещо гнило в приятелството с някого, който е причинявал нещастия и разруха в продължение на десетилетия.
Насочвам камерата към Дороти и Джанет, които седят напрегнато на столовете си, разположени на пет-шест метра от магнолията. Между тях има масичка с чаши кафе и бутилки минерална вода. И двете са облечени в лекарски престилки, които най-вероятно са мои, и двете не помръдват. Събрали са ръце в полите на престилките, но не виждам следа от въжета или белезници. Очите на Дороти са широко отворени и утринното слънце напича безмилостно опънатото й от ботокс лице, докато Джанет седи тихо и спокойно.