— Това е невъзможно! Откъде ДНК на Голт ще се появи върху кърпата, освен ако Кари не е разполагала с някакъв източник и не я е нанесла съзнателно…
— Не. — Марино поклаща бавно глава, дъждът се стича по лицето му, очите му са широко отворени. — Не, не, не ме разбираш, Док.
— Какво трябва да разбера, Марино? — Не искам да повярвам на това, което се кани да ми каже.
— Отначало не разбирахме защо върху кърпата или шалчето, както искаш го наречи, около врата на Деси няма негова ДНК. Тя би трябвало да е там — започва да обяснява той, докато в мен се надига неописуемо изумление.
Сякаш гледам през замъглен прозорец, който изведнъж се е прояснил и най-накрая виждам какво има от другата му страна. Малкият Деси със слабичкото му, ъгловато лице и хипнотични сини очи.
— Оказа се, че в крайна сметка неговата ДНК я има върху кърпата…
Няма по-добър рибар от Кари. Тя знае какво да прави. Знае кога да чака, знае и кога да дръпне въдицата. Знае, когато плячката й е в ръцете.
— Разбираш ли какво ти казвам? — пита Марино и дъждът се превръща в бучащ порой, докато си спомням думите на Луси за бременността на Натали.
Използвала е донор на сперма и сурогатна майка, която е подбрала внимателно, но истината е, че подобен процес може да бъде манипулиран.
За Кари това би било детинска игра, а Натали не би могла да разбере истината около ДНК на Деси. Би трябвало да я провери в полицейската база данни, за да открие биологичните му родители, а вероятността да го направи е била минимална. Кари обаче е предприела действия, които никога не бих очаквала.
— Трябва да е съхранила сперма на Темпъл Голт, да я е замразила или каквото там се прави. — Марино се извръща, за да се предпази от поредния порив на вятъра и да закрие лицето си от дъжда. — Нали знаеш какво правят съпругите на военните, когато мъжете им отиват на война…?
— Разбирам какво трябва да е направила. Мога да си го представя — отговарям аз. — Имаме ли потвърждение относно ДНК-то на Деси? Взеха му проба, за да отделят неговата ДНК от останалите…
— Да, имаме потвърждение. Кари е майка на Деси. Темпъл му е баща.
— Но само биологично.
— Тя щеше да го отведе, Док. Кари щеше да го отгледа и да го превърне в следващото чудовище. В хибрид между нея и Голт. Господи! Какъв късмет е извадила със смъртта на Натали, защото това й е позволило да задейства плана си — продължава Марино.
Явно е намерил обяснение за всичко.
— Тя е отговорна за случилото се в Мериленд, като целта й е била ти, Луси и Бентън да хукнете натам — казва той, докато пелената от дъжд продължава да се люлее в унисон с поривите на вятъра. — Очаквала е да напуснете града на бърза ръка и да зарежете Дороти, Джанет и Деси сами. Ти обаче си осуетила плановете й, като си останала, и тя е трябвало да ги нападне в дома ти…
— Нямам представа какво е планирала или защо — отговарям аз. — Зная само, че всичко свърши и вече сме в безопасност.
— С изключение на Деси. Какво ще кажем на Луси и Джанет?
— Ще им кажем истината. Деси не е избирал биологичните си родители. Ситуацията е аналогична с осиновяване, при което не знаем кой е или откъде е дошъл. Няма никаква гаранция какво ще бъде детето, Марино. Това се отнася и за собствените ни биологични деца.
— Ами ако прилича на тях? Говоря сериозно. Помисли си само. Той е тук, сред нас. Ами ако стане като тях, когато порасне? Вярно, че е страхотно хлапе, но ако…
— Не те ще го отгледат — обяснявам му аз. — Ние ще го отгледаме. А сега влизай вътре. Тъкмо приготвяхме брънч, а аз възнамерявах да направя цяла кана „Блъди Мери“.
Влизаме в къщата, сваляме дъждобраните и водата се стича по килима и пода. Изритвам настрани подгизналите си пантофи и влизам в банята.
— Мисля, че разполагам с всичко необходимо, за да приготвя пай с фъстъчено масло — заявявам аз и подхвърлям кърпа на Марино.
— Откога правиш такива неща? — Той ме гледа с изумление, сякаш е видял призрак, и в известен смисъл е точно така.
— Моментът ми се струва подходящ, Дороти е тук, а тя обожава фъстъчено масло и шоколад. Умира за всякакви сладкиши. — Включвам алармата и продължавам: — Но ти би трябвало да го знаеш — казвам, докато влизаме в кухнята, където Деси вади чинии от шкафа, стъпил на един стол.
Оглеждам слабата му, но широкоплещеста фигура, облечена в анцуг на „Бостън Селтикс“, който Марино му подари. Деси няма да израсне много висок или много едър, но вече е достатъчно жилав и силен. Слиза от стола с цял куп чинии в ръце и ме поглежда с големите си сини очи. Взимам чиниите.