— Мисля, че знаеш къде са салфетките — казвам му аз.
— Да.
— Ще ти бъда благодарна, ако ги донесеш. После ще ти помогна да подредиш масата.
— Вече сложих подложките за хранене. Надявам се изборът ми да ти хареса — казва той и ме хваща за ръка.
— Стига цветовете да си подхождат.
Излизаме от кухнята ръка за ръка и завиваме към трапезарията вляво.
— Къде се научи да ловиш риба, Кей-Кей?
Така ме нарича Деси.
— Защо питаш? — питам аз, докато включвам алабастровия полилей.
— Чудя се как се сети за моята въдица, когато онази лоша жена се опитваше да ни нарани със своя дрон?
Дръпвам завесите, за да видя дъжда, който продължава да се излива навън сред гъстата утринна мъгла, която се носи сякаш на талази. Вятърът люлее смърчовете и рододендроните и от време на време запраща нова порция дъжд в прозорците.
— Аз не се сетих — продължава Деси, преди да успея да му отговоря. — Когато тя ме караше да правя разни неща, аз не се сетих да постъпя като теб. Трябваше да сваля дрона с моята въдица и да го стъпча на парчета.
— Щеше да се изложиш на голяма опасност, ако беше стъпил върху него.
— Можех да го ударя с бейзболната си бухалка.
— Нямаше да искаш да се приближиш толкова. Сещаш ли се за онази огромна физалия с дългите пипала, която видяхме на плажа? Онова безгръбначно, което приличаше на медуза, но всички наричат португалска галера? Какво правиш, когато се натъкнеш на нещо подобно?
— Стоя надалеч!
— Точно така.
Следва ме около масата и поставя салфетка вляво от всяка чиния, която аз слагам върху съответната подложка.
— Но как се сети за моята въдица? — Явно няма намерение да се откаже толкова лесно.
— Честно? Не можах да се сетя за нищо друго. — Отварям чекмеджето и сребърните прибори ме посрещат със звънко подрънкване. — Трябваше да реагирам по някакъв начин, тъй като я видях какво се кани да направи. Извадих късмет.
— Защо онази жена искаше да ни нарани?
— Някои хора изпитват радост само когато причиняват болка на другите.
— Зная, зная. Майките ми вече ми обясниха това — отвръща Деси. Напоследък е започнал да нарича Луси и Джанет майките ми.
Джанет е майка, а Луси и Джанет — майките.
— Но защо ще идва тук и ще се опитва да нарани някого?
— Важното е, че ти не нарани никого. — Спирам и го поглеждам. — Ти й се опълчи, отказа да изпълниш заповедите й. Това те прави добър човек, силен човек.
— Предполагам — казва той и хуква към коридора.
Чувам го да отваря вратата, която води към мазето, чувам и бързото му топуркане по стълбите. Когато се връщам в кухнята, заварвам Деси да стои до масата с въдица в ръка. Не със своята, защото тя бе иззета от полицията като улика, а с моята, която е домъкнал от мазето. Изражението му е напълно сериозно. Разпознавам старата макара и графитночерната телескопична пръчка. Целите са покрити с прах.
— Ще ми покажеш ли как се прави? — пита той и ми подава въдицата.
— Не съм специалистка, а и не можем да го направим вътре в къщата. — Притискам ръкохватката на въдицата между средния и безимения на лявата си ръка. — Отпускам петнайсетина сантиметра от влакното, притискам го леко с показалец…
Показвам му как го правя и макарата се завърта: клик-клик-клик.
— Отмятам въдицата назад… Знаеш ли кое е най-важното? — питам го аз.
— Кое? — отвръща ми Деси.
— Да се прицелиш. Да насочиш въдицата към мястото, където искаш да попаднеш. Насочваш я към целта, която си избрал предварително. После вдигаш въдицата, замяташ и я изстрелваш напред с помощта на лакътя и китката — обяснявам му. — Като повечето неща в живота и тук особено важно е да избереш подходящия момент.
— А сега моментът е подходящ за едно питие — казва Марино още с влизането си в кухнята. Зад него стоят Бентън и Луси.
— Водка „Тито“, доматен сок и пресен лайм. Кой ще ми помогне? — питам аз, преди да отида при Бентън, да го прегърна и целуна.
— Аз! — възкликва Деси и се втурва към шкафа, в който държим алкохола.
— Аз ще ти дам сока и лайма — казва Джанет, докато отваря хладилника.
— Къде държиш каните и чашите? — пита Дороти и надзърта в шкаф след шкаф.