— Мисля, че знаеш.
Има предвид семейството ми и по-точно реакцията ми на неочакваното и неканено посещение на сестра ми. Поглеждам часовника си. Възнамерявах да тръгна към летище „Логан“ към девет и половина, но сега не съм сигурна какво да правя. Луси каза, че Дороти може да закъснее. Сестра ми ще постъпи добре, ако си направи труда да ме уведоми какво става, за да не се налага двамата с Бентън да бързаме за летището, а после да чакаме с часове.
— Брайс се отби в кабинета ми към четири и половина, за да ме откара до „Кооп“, да ми помогне с пазаруването и да ме докара дотук — започвам да си припомням случилото се този следобед. — Всичко беше наред, само дето не спря да говори през цялото време. Честна дума, не бях в състояние да го изтърпя.
— За какво говореше?
— Много ми е трудно да си спомня за какво говори Брайс. Изглеждаше убеден, че не се отнасям към него по същия начин, по който той се отнася към мен, че не го харесвам и избягвам компанията му, но това започна далеч преди днешния инцидент с чорапите. Останах с впечатлението, че си е въобразил, че съм се дистанцирала от него и възнамерявам да го уволня или кой знае какво.
— На какво се основава това впечатление? — Бентън слага очилата си за четене. Те кацват почти на върха на правия му тесен нос, а лешниковите му очи ме поглеждат над рамките.
— На непрекъснатите му въпроси какво не е направил както трябва. Точно това ме питаше, докато спореше с мен пред „Кооп“.
— Той ли спореше, или ти?
— Доколкото съм чувала, за това са необходими двама души.
Бентън се засмива.
— Не и когато става въпрос за Брайс. Той е в състояние да изиграе и двете роли.
— Аз не съм спорила. Просто отричах обвиненията му и повтарях, че трябва да тръгвам. Той се тревожеше много за ужасната жега, а аз стоях под палещото слънце, защото не искаше да ме остави сама.
— С други думи, Брайс е реагирал на твоето поведение — казва Бентън и взима винен лист, оставен върху менюто му.
— Както обикновено, но предполагам, че в случая реагира твърде емоционално.
— Напълно възможно е това да се окаже някоя от онези злощастни ситуации, в основата на които е неподходящият момент. — Бентън отгръща няколко дебели страници в кремав цвят и изучава селекцията от вина. — Но се надявам да не е. Моментът обаче е бил крайно неподходящ, за да решаваш проблемите си с Брайс, тъй като ви е наблюдавал недоброжелател, а може би ви е преследвал сталкер? Обикновено не бихме обърнали внимание на подобно нещо. Бихме го квалифицирали като бръщолевене на психически неуравновесен човек. Татуировката обаче е проблем. Ако не беше тази подробност, не бих придал никаква достоверност на случката. Щях да реша, че някой се обажда с напълно неоснователно оплакване. Дори не бих си направил труда да го изслушвам.
— Какво говориш? — питам аз. — И откъде знаеш за татуировката?
Бентън обаче отгръща следващата страница от листа с вината. Не ми отговаря.
— Да не искаш да кажеш, че си прослушал записа от обаждането на 911? Това ли искаше да ми кажеш? — продължавам да питам аз.
7.
Сервитьорът се е върнал с бутилка минерална вода. Мълчим, докато напълни чашите ни.
Не казваме нито дума, освен ако не е свързана с ордьоврите или приятната възможност да вечеряме сами в целия салон. Бентън винаги си поръчва крокети от раци със зелен лук на грил и туршия от люти чушлета, а аз обикновено се наслаждавам на крем супа от омар с лимонов сок.
Решаваме обаче, че е прекалено горещо и за двете ястия, затова се спираме на средиземноморска салата с домати и натрошена фета. Питам сервитьора дали могат да сменят червения лук със сладък и да донесат допълнително сос със стрити червени чушлета. Поръчвам още една бутилка вода, този път газирана, с много лимон. Връщам се към думите на Бентън в секундата, в която сервитьорът ни обръща гръб.
— Какво означава, че не би си направил труда? — питам аз. — Съпругата ти е обект на оплакване в полицията и ти не би му обърнал внимание? Дори да се окаже пълна глупост?
— Не за първи път психически неуравновесени хора забелязват присъствието ти на публично място и звънят в полицията или медиите. — Бентън отгръща поредната страница на винения лист и златният му пръстен с гравирания фамилен герб проблясва на светлината. — Ти си известна личност, Кей, и хората те свързват със сензационни престъпления и трагедии. Бих могъл да ти отговоря по друг начин, но това би означавало да излъжа. Затова отговорът ми е „да“. — Вдига поглед и се взира в мен. — Не бих обърнал внимание или по-скоро не бих обърнал онова внимание, което случаят може би заслужава.