— Мобилният ми телефон няма да разкрие местоположението ми. И няма да ви разкрие самоличността ми…
В този момент човекът, който се обажда, става груб и заядлив по характерния си бавен и провлачен начин, поради което съм склонна да мисля, че е мъж. Честно казано обаче, не мога да бъда категорична заради ниския, дрезгав глас, който попада някъде в диапазона между баритон и тенор.
Слушам го как описва сцената, на която уж е бил очевидец, и ми хрумва, че размяната на реплики с моя „приятел“ не се е състояла, докато т.нар. свидетел — който всъщност е лъжец — разговаря по телефона с диспечерката. Разказът му звучи прекалено гладко, прекалено репетиран, за да описва нещо, което се е случило току-що. Започвам да подозирам, че разказва постфактум измислена история.
— Знаете ли къде се намира жената в момента? — Диспечерката има предвид мен. Слушам внимателно с помощта на слушалките, забила поглед в бялата покривка на масата.
— Не, но тя ми изглежда голяма мръсница. Не бих искал да се появи пред дома ми, ако някой случайно умре. Забива пръста си в гърдите му, зашлевява го през лицето, а той е някаква нещастна мижитурка… страшен смотаняк. Не мога дори да си представя как се държи в леглото гадна кучка, която…
— Къде се намирате? — пита диспечерката, след като се закашля отново и прочиства гърлото си. — Навън ли сте?
— При птичките и пчеличките. Разбира се, че съм навън! Как, по дяволите, мога да ви съобщя за инцидент, разиграл се на площада пред собствените ми очи?
Това продължава известно време, докато накрая диспечерката го уведомява, че е изпратила полицейски патрул, и пита за името му.
— Не ви трябва името ми, госпожо. Трябват ви техните имена. Чувате ли ме?
— Трябва ми вашето име, за да може полицията да ви намери…
— Не ми пробутвайте тези глупости. Зная какво целите. Опитвате се да потулите случая, както правите винаги, когато става въпрос за важен държавен служител. Време е да сложим край на тази несправедливост, на този фашизъм…
Продължава да бълва змии и гущери почти цяла минута. Трудно ми е да слушам такива ужасни думи по мой адрес. Започвам да се ядосвам. Свалям слушалките и ги връщам на Бентън.
— Явно този човек има личен проблем с мен поради някакви причини. — Потресена съм. Вбесена съм и това е единственото, което ми хрумва да кажа.
— Познат ли ти е гласът? — Бентън не откъсва поглед от мен.
— Не. В колко часа е постъпило обаждането?
— В шест и дванайсет. — Погледът му не трепва, очаква да се досетя сама.
Дванайсети юни, или 6/12, е рождената ми дата. При други обстоятелства бих предположила, че това е най-обикновено съвпадение с личния ми живот, ако не беше един проблем, който в никакъв случай не бих нарекла незначителен. Шест часът и дванайсет минути е точното време, когато Тейленд Чарли изпраща по имейл записите на заплахите си към мен от първи септември насам.
— Значи почти час и половина след като бях на площада. — Посягам към чашата с вода. — Двамата с Брайс разговаряхме пред „Кооп“ към четири и четиридесет и пет. Сигурен ли си, че часът на обаждането не може да бъде манипулиран?
— Не виждам как, Кей. Системата регистрира точното време и го отбеляза в записа на разговора.
— В такъв случай обаждането определено е направено, след като напуснах площада. Сигурна съм, че в шест и дванайсет вече прекосявах „Харвард Ярд“. Там ме намери и обаждането на Марино по мобилния ми телефон.
— Можеш ли да провериш? — Бентън посочва телефона ми на масата.
Взимам го и преглеждам входящите обаждания.
— Потърсил ме е първо в шест и осемнайсет — отговарям аз. — Помня сградата, покрай която минавах, когато телефонът завибрира. Беше той.
— Което предполага, че те е потърсил веднага щом полицията е получила оплакването срещу теб — казва Бентън. Нямам представа дали задава въпрос, или разсъждава на глас.
— Не забравяй, че Роузи има специално отношение към него. Излизали са заедно няколко пъти. Вероятно веднага се е свързала с него.
— Роузи?
— Диспечерката — напомням му. — Познах гласа й. Всъщност името й е Розмари, но Марино я нарича Роузи.
— Което ме връща на същия въпрос. Откри ли нещо познато? Забеляза ли нещо особено в гласа, докато слушаше записа? Хрумна ли ти нещо? — Бентън поглежда телефона си, но той е преминал в спящ режим и не може да види нищо освен лъскав черен правоъгълник.
Отключва го и на екрана се появяват иконките на няколко видеофайла със стрелка, върху която пише PLAY.