— Каква каска? — питам аз. — Жертвата с колело ли е била?
— Явно са я нападнали, докато е карала колело — отговаря Марино и аз долавям възбудата в напрегнатия му глас. Побиват ме тръпки.
Мигом си спомням двете срещи по-рано през деня, едната в театъра, а другата тук, на Куинси стрийт. В съзнанието ми изскача образа на младата жена с британски акцент. Надявам се да не е тя.
— Карала е по пътеката, която минава напряко през центъра на парка — обяснява Марино. — Случило се е на място, където има полянка сред дърветата. Мисля, че убиецът е планирал действията си и я е причакал там.
— А каската е била на пет-шест метра от тялото? — Това е друга подробност, която, подобно на вкочаняването на тялото, не съответства на логиката. Чудя се какъв ли е цветът на каската.
Надявам се да не е син.
— Това е всичко — завършва Марино с тон, който подсказва, че се е случило нещо важно, че случаят е голям.
Случаят не е просто голям. А експлозивен. При погрешен подход нападението, което току-що бе описал, притежава потенциала да породи паника сред населението. Причернява ми леко. Спомням си младата жена на колелото, спомням си как ме погледна въпросително, когато Бентън й подаде бутилката с вода, която бе изпуснала. Бе поставила каската си, преди да потегли, но не си бе направила труда да закопчае каишката под брадичката. И когато жената пресече улицата и навлезе в „Харвард Ярд“ в посока към Харвард Скуеър и реката, каишката се полюшваше свободно.
Това се бе случило малко преди седем или приблизително преди около час, когато слънцето бе започнало да залязва. Казвам си, че ако жертвата се окаже жената, която бях срещнала, това би било необикновена, почти невероятна приумица на съдбата. Надявам се данните за ригор мортис да се окажат точни. Защото в такъв случай жертвата не би могла да бъде младата жена с маратонки „Конвърс“.
Въпреки това зная, че не е възможно думите на Марино за вкочаняването да отговарят на истината. Или полицаят, който му е докладвал, се е объркал. Защото не смятам, че е възможно — дори в това време — мъртво тяло на алея в парка „Джон Ф. Кенеди“ да не бъде открито часове наред. Подозирам, че смъртта е настъпила съвсем скоро, и в съзнанието ми отново изникват зачервеното лице и усмивката на младата жена.
Онова, което не те убива, те прави по-силен. Гласът й прозвучава в главата ми.
— Вече разговарях с офиса ти — казва Марино. — Ръсти и Харълд ще дойдат с оборудването.
— Трябва ми големият камион.
— МКЦ — отговаря той. Мобилният команден център, единайсетметров камион с три оси, е добра идея, стига да намерят къде да го паркират.
— Ще ни трябват и полицейски ограждения — напомням на Марино. Не мога да прогоня от мислите си лицето, спортните очила, самоуверената усмивка на жената.
— Вече поръчах. Не забравяй с кого разговаряш.
Когато оглавяваше отдела за разследвания в Центъра по съдебна медицина в Кеймбридж, той отговаряше и за автомобилния ни парк. Затова е по-запознат дори от мен с някои аспекти на нашите операции.
— Искам място, което да ни осигури подслон от горещината и да е далеч от любопитни погледи — отговарям аз. — И ще ни трябва много вода.
— Е, наблизо няма супермаркет, а и в парка е тъмно като в рог. Вече разполагаме прожектори.
— Моля те, не ги включвайте все още. Ще осветите сцената като стадион.
— Не се притеснявай. Ще останем на тъмно, докато не издигнем шатрата. Ще направим всичко възможно да държим зяпачите надалеч, особено онези задници, които се опитат да снимат клипове с мобилните си телефони. В района е пълно със студентски общежития. Елиът Хауз е от другата страна на Мемориал Драйв, а това общежитие е с размерите на Пентагона. Да не забравяме и института „Кенеди“, и трафика по Мемориал Драйв. Също и моста. От другата страна на реката е Бостън. Така че не възнамеряваме да включим осветлението още в този момент.
— Разполагаме ли с име? — питам аз.
— Открихме документ за самоличност на алеята в непосредствена близост до колелото. Елиза Вандерстийл, двайсет и три годишна, от Великобритания. Разбира се, ако документът принадлежи на жертвата — уточнява Марино и аз унивам още повече. — Казаха ми, че има известна прилика със снимката. Току-що спрях пред Харвард Клуб. Идваш ли?
— Откъде по-точно във Великобритания? — питам въпреки нежеланието си.