— Мисля, че от Лондон.
— Знаеш ли с какви обувки е била обута? — Представям си маратонките „Конвърс“ на колоездачката, която срещнах. Сигурна съм, че зърнах и спортни чорапи, от онези късите, до под глезена.
— Обувките ли? — пита Марино, сякаш не ме е чул добре.
— Да.
— Нямам представа — казва той. — Защо?
— Ще се видим след минутка — отговарям аз.
10.
Отстъпвам крачка встрани от входната врата и заставам до старинната маса с голямата ваза с цветя.
Виждам вътре в приемната Бентън да стои дискретно до един прозорец, близо до рояла. Продължава да говори по телефона, лицето му е сериозно, напрегнато. В стаята няма никого. Иска ми се да му разкажа за жената с колелото. Той също я видя, а сега с нея може да се е случило най-лошото.
Не пристъпвам към него. Зная кога не бива да го безпокоя и забелязвам, че госпожа П. е на обичайното си място зад катедрата. Старомодните й кръгли очила ме следят. Поглеждам към нея и тя бързо свежда глава, отваря менюто и започва да прелиства страниците му. Явно е усетила, че нещо не е наред.
Не чувам какво казва Бентън по телефона, но ако съдя по тона му, не разговаря със същия човек, с когото говореше преди малко. Улавям погледа му и му давам знак, че трябва да тръгвам. Той ми кима, сетне се извръща. Не закрива телефона с ръка, за да попита какво се е случило с мен или за да сподели какво се случва с него. Това ме кара да си задам въпроса дали двете обаждания са свързани с един и същи случай.
Не виждам как е възможно. На този етап не мога да се сетя за причина ФБР да прояви интерес към престъпление, извършено на местна почва с вероятна жертва млада жена от Лондон на име Елиза Вандерстийл. Притеснява ме обаче фактът, че Марино спомена Интерпол, международната организация на криминалната полиция. Не зная защо го направи, а може и да не съм чула добре. Но не мога да прогоня от мислите си колоездачката със синята каска и маратонките „Конвърс“, която ме нарече „жената с фъстъчения пай“.
Осъзнавам, че личната карта, открита до тялото, може да не е нейната, но когато се срещнахме, акцентът й ми се стори британски, или по-точно лондонски. Стомахът ми се свива на топка. Изпитвам натрапчивото усещане, че това е лично. Сякаш познавам жената, която е била убита. Сякаш съм сред последните хора, с които е разговаряла или които е видяла. Опитвам се да контролирам мислите си.
Не мога да кажа със сигурност чие е тялото в парка, как е настъпила смъртта или защо, напомням си аз. Отварям вратата и излизам навън, на потъналата в мрак веранда. Тя е празна, никой не седи тук в тази задушна вечер. Тръгвам по алеята, като се оглеждам на всяка крачка. Ослушвам се за обичайните нощни звуци, които издават насекомите, за птичките, които отлитат уплашени от клоните на дърветата и пляскат с криле.
Ослушвам се за пращенето на изсъхнали клони, за шумоленето на килима от листа, за цвърченето на горските скакалци. Цари абсолютна тишина, нарушавана единствено от трафика в далечината, шумът от който долита на талази, сякаш вятърът ту се усилва, ту отслабва. Усещам колко твърди са плочките под ниските ми обувки с тънка, мека подметка. Долавям колко душен е въздухът и виждам ярките като очи на буболечки фарове на колите по Куинси стрийт.
Минавам покрай същия алпинеум и декоративни храсти, които бях подминала по-рано с Бентън, но сега ми се струва, че се намирам на друга планета, заобиколена от непознати морави и огромни мрачни форми и сенки. Нищо не помръдва освен трафика зад оградата от дървени греди пред мен. Виждам библиотеките в парка, покрай които минах преди час и половина, отдавна затворени, но с красиво осветени фасади. Излизам на тротоара и откривам джипа на Марино паркиран зад аудито на Бентън.
Изпитвам дежавю. Качвам се в колата и впервам поглед в черния батмобил на съпруга ми, озарен от светлината на фаровете. Сега обаче той не е в колата си. Пронизва ме усещане за самота, докато наблюдавам празното, потънало в мрак място зад волана. Не толкова отдавна той бе седял там и ни бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане.
Бентън е все още в клуба. Не откъсвам поглед от червената врата в очакване да излезе, да го видя осветен от лампите на входа и да тръгне по алеята. От него обаче няма и следа. Сигурно продължава да говори по телефона. Минава ми през ума, че в целия този хаос той трябва да се погрижи и за съвсем банални неща, като например да плати вечерята, от която така и не хапнахме. Не се сетих да поискам сметката. Просто си тръгнах.