Държа да спомена за онези от вас, които не го познават, че той е началник на Съдебномедицинската служба на въоръжените сили. С други думи, генерал Бригс щеше да бъде главен военен съдебномедицински специалист на Съединените щати, ако такава длъжност съществуваше. Малко по-късно, когато ще имате възможност да задавате въпроси, той ще се присъедини към мен, за да отговорим заедно и да обсъдим катастрофата с космическата совалка „Колумбия“ през 2003 г.
Ще ви разкрием онова, което научихме от веществените доказателства и аеромедицината, от изследванията на останките на седмината астронавти, разпръснати на площ от десетки километри в Тексас…
Едно трябва да призная на Дороти.
Умее да придава колорит и драматизъм. Чувствам се поласкана, че ще пристигне специално за лекцията, макар да нямам представа защо го прави. Твърди, че не можела да пропусне утрешната вечер, но не й вярвам. Кракът на сестра ми не е стъпил в Кеймбридж нито веднъж за осемте години, откакто ръководя местния Център по съдебна медицина. Майка ми също не е идвала, но тя не обича да пътува и вече не го прави. Не зная обаче какво извинение си е намерила Дороти.
До този момент никога не се бе интересувала от работата ми. Много жалко, че от всички възможни вечери бе избрала тъкмо тази, за да долети до Бостън. Всяка първа сряда от месеца двамата със съпруга ми Бентън вечеряме в Харвард Фекюлти Клуб, на който не съм член. Той обаче е, но не благодарение на работата си във ФБР. Работата за федералните не носи никакви облаги от гледна точка на Харвард, Масачузетския технологичен институт и останалите университети от Бръшляновата лига в района.
Но като консултиращ съдебен психолог в свързаната с Харвард болница „Маклийн“ в съседен Белмонт, съпругът ми, който иначе работи във ФБР като аналитик, разполага с денонощен достъп до най-богатите библиотеки и музеи и най-авторитетните учени в света. Затова може да посещава и Харвард Клуб когато си пожелае.
Можем дори да резервираме стая за гости на втория етаж, както сме правили неведнъж, когато изпитото вино или уиски на вечеря ни е идвало в повече. Това обаче няма да се случи този път, тъй като очакваме Дороти. Наистина, не биваше да се съгласявам да я посрещна на летището и да я откарам до дома на дъщеря й Луси. Но вече бях дала дума и това означава, че двамата с Бентън ще се приберем след полунощ.
Нямам представа защо Дороти помоли да я взема от летището, освен ако това не е нейният начин да си гарантира, че ще прекараме поне малко време заедно. Когато казах, че ще дойда с Бентън, отговорът й бе: „Разбира се. Няма значение“. Думите й обаче ми подсказаха, че има значение. Искаше да обсъди нещо насаме с мен и дори да не успееше тази вечер, щеше да разполага с достатъчно време през следващите дни.
Сестра ми бе оставила самолетния си билет отворен. Хрумна ми колко чудесно би било да се окаже, че винаги съм грешала в мнението си за нея. Може би истинската причина за полета й до Нова Англия бе, че тя изпитва същите чувства като мен. Може би най-сетне бе решила да станем приятелки.
Колко добре би било да обединим усилия и да се справим заедно с възрастната ни майка, с Луси и партньорката й Джанет, с осиновения им деветгодишен син Деси. Както и с най-новия член на тяхното семейство, Тесла, малък булдог, който остана за известно време с мен и Бентън в Кеймбридж. Някой трябва да го дресира, а и нашата хрътка Сок остарява и се радва на компанията му.
1.
Обувките ми шляпат през горещата суха трева, а потта се стича на ручейчета под дрехите ми, по гърдите ми, по гърба ми… Продължавам да вървя, като търся сянката на дърветата, а слънцето се спуска все по-ниско и издължава стволовете им.
Всеки път, когато успея да се скрия от напичащата жега, тя ме намира отново. Опасаният с висока тухлена ограда център на студентското градче в Харвард е същински лабиринт от градини, поляни и дворове, свързани с безброй пътеки и алеи. Величествените сгради от камък и тухли с обрасли с бръшлян фасади са излети като по калъп. Помня как се почувствах, когато на петнайсетгодишна възраст за първи път посетих това място. Сега с всяка стъпка, която правя, имам чувството, че се връщам в миналото, и това е едновременно приятно и тъжно.
Бях дошла тук на екскурзия по време на последната си година в гимназията, един от редките случаи, когато пътувах извън Флорида. По това време вече бях започнала да проучвам различни колежи, както и възможностите да постигна нещо в живота си. Никога няма да забравя как крачех по същата тази алея, изпаднала в емоционална криза, притеснена, че мястото ми не е тук. Споменът ми е прекъснат от вибрации, които чувам и усещам като жуженето на голямо насекомо.