Затварям вратата и оставям чантата в краката си. Питам Марино какво друго е наредил на двамата ми асистенти в аутопсиите, Ръсти и Харълд, да донесат на местопрестъплението.
— Тръгнаха ли вече? — Дръпвам колана пред гърдите си и пъхам стоманения език в закопчалката, която обикновено търся между седалките. — Защото ще ми трябват защитно облекло и куфарче с оборудване за оглед на местопрестъплението. Не нося нищо с мен, дори чифт ръкавици. А няма време да се отбиваме в офиса.
— Спокойно — казва Марино. — Погрижил съм се за всичко.
Изглежда по същия начин като при последната ни среща, с тази разлика, че е свалил вратовръзката си. Забелязвам я на седалката, навита на кравайче като полиестерна змия.
— Моля те, кажи ми, че не са включили прожекторите. — Не мога да се успокоя. — Включим ли проклетото осветление, все едно разпращаме покани до пресата.
— Забрави ли къде работех преди? Забрави ли кой се грижеше за всички тези неща? — Марино поглежда в страничните огледала. — Зная какво да правя. — Погледът му играе, челото му е плувнало в пот. — Предполагам, че Бентън ще остане? — Марино гледа към ниската правоъгълна сграда на Харвард Клуб, която се издига аристократично в далечината.
Златиста светлина озарява високите прозорци. Мога да надзърна в приемната, да видя кожените мебели, искрящия полилей, лакирания до блясък роял. Търся Бентън, макар да зная, че никога не би застанал пред прозореца така, че всички отвън да го виждат.
— Не съм сигурна какво прави — отвръщам аз. — Говореше по телефона с Вашингтон, когато си тръгвах.
— Нека позная — възкликва Марино и мигом изказва предположението, че разговорът на Бентън е свързан с убийството в парка „Кенеди“.
— Нямам представа — признавам аз, когато колата потегля. — Нямам представа какво става, но по-рано спомена, че са повишили нивото на опасност от терористична заплаха.
Марино включва полицейските светлини, но не и сирената.
— Нещо става, Док. Казвам ти. А той не споделя информацията, защото такива са агентите на ФБР и няма значение дали си омъжена за тях или не.
— Не съм омъжена за ФБР, омъжена съм за Бентън. — Казвала съм го и преди, казвам го и сега.
— Ако причината да разговаря с Вашингтон е случаят „Вандерстийл“, няма начин да ти каже — заявява Марино, сякаш познава съпруга ми по-добре от мен. — Може да е разговарял с Интерпол, което обяснява обаждането до мен… ако предположим, че новината за убийството вече се е разчула, макар да не мога да си представя как е възможно това. Бентън няма да ти каже нищо, ама съвсем нищо, освен ако това не е в негов интерес, защото такива са федералните. А, да, вярно, ти си омъжена за тях. Или нещо по-лошо? Той е женен за теб.
— Няколко пъти вече спомена Интерпол. — Не ми се слушат жлъчните му словоизлияния, насочени срещу Бентън, ФБР и каквото друго се сети в момента. — Защо? — питам аз.
— Не са ли ти позвънили още? — поглежда ме Марино. Кафявите му очи проблясват в мрака. Виждам, че са кървясали.
— Не — озадачена съм аз. — Защо трябва да ми позвънят? По какъв повод?
Марино натиска газта и колата лети по Харвард стрийт, като следва маршрута от злощастната ми разходка по-рано през деня.
Единствената разлика е, че сега е тъмно, звездите и тънкият лунен сърп са скрити зад същата онази гореща мараня, която от дни изпълва хоризонта. Тя сякаш подсилва сумрачните багри от размити пастелни нюанси до широки ивици яркооранжево, искрящо червено и тъмнорозово.
— Ще започна от самото начало — казва Марино. — Тъкмо пътувах към Центъра за съдебна медицина…
— Защо? — Поглеждам към зачервеното му лице с широко отворени очи, докато колата лети покрай жилищни сгради, книжарница, банка, кафене и безброй магазини и офиси, които се сливат в размазани ленти от светлини от двете страни на булеварда.
— Защото с Луси се опитвахме да открием още нещо за това фалшиво обаждане на 911, направено с помощта на програма за манипулиране на гласа — обяснява той. Това отговаря поне на част от въпросите, които си задавам.
Не бива да ме изненадва обстоятелството, че Луси е доловила почти незабележимата, но странна монотонност на софтуерно манипулирания глас на аудиоклипа. Явно бе споделила подозренията си с Марино и Бентън.
— Тя е в лабораторията — казва Марино. — Или поне беше, преди да ти се обадя.
— А после какво? — питам, докато пресичаме кампуса с бясна скорост. — Били сте заедно в Центъра, после какво?