Тук хората са повече, изпълват тротоарите, разхождат се из парка. Определено са по-малко от обикновено, броят им е далеч от обичайната за Кеймбридж суетня. Винаги съм смятала градчето ни за умалена версия на който и да било голям метрополис по света с всички предимства и недостатъци, които произтичат от това.
— После ми се обади Клей — продължава Марино.
— Познавам ли го?
— Том Барклей.
— Следователят?
— Да.
— Разбирам — казвам аз и това променя нещата.
Поглеждам през прозореца към парка и реката, които лежат на няколко минути оттук. Виждам тухлената сграда на библиотеката „Уайдънър“ с нейния синьо-зелен сводест покрив, а също и каменната фасада, покрития с шисти покрив на факултета по лингвистика. Изненадана съм и разтревожена от думите на Марино. Ако източникът на информацията е Том Барклей, това е лошо.
— Разбирам — повтарям аз. — Следователно първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, не е патрул.
— Не. Бил е Клей — отговаря Марино. Клей или детектив Барклей, както го познавам, бе прехвърлен наскоро от отдела за кражби в отдела за тежки престъпления.
Не съм работила непосредствено с Клей, но един от медицинските ни специалисти е разследвал един случай с него преди седмица и се оплака от поведението му. Барклей бил прекалено самоуверен и не знаел кога да си затвори устата. Може да е посещавал курсове в Академията по криминология, но това не означава, че разполага с необходимите опит и знания да идентифицира и интерпретира данни и факти като ригор мортис и ливор мортис или други промени, настъпили след смъртта. Повърхностните познания могат да бъдат много опасни, когато човек е прекалено самоуверен.
— Данните за ригора са объркващи и смущаващи — обръщам се към Марино, като се опитвам да надвикам воя на двигателя, тъй като джипът лети като ракета. — Клей е имал работа с трупове и преди.
— Не чак толкова.
— Но все пак има известен опит. Би трябвало да разпознае определени изменения, които настъпват след смъртта. Надявам се да не ги обърка или интерпретира погрешно — добавям аз. — Все пак ми се струва странно да допусне подобна грешка, след като е заявил за протокола, че жертвата вече е в ригор, когато това не е така. Не би трябвало да прави подобни твърдения пред теб, тъй като ти на свой ред ще ги предадеш на мен. Всичко това оставя документална следа, за което впоследствие може да съжаляваме.
Подчертавам за протокола, защото Марино ми предава това, което Барклей му е казал, а то може да се окаже проблематично, ако бъде документирано и предадено по веригата. Трупът на жената и всяка свързана биологична улика попадат под моята юрисдикция, което означава, че аз присъствам в качеството си на служебно лице.
Не съм тук като майка, съпруга, приятелка, партньорка, учителка и прочее на Марино. Освен това много малка част от информацията, която обменяме, остава в тайна. За съжаление дори разговорите, които водим, не са строго лични, тъй като положим ли клетва пред съда, могат да ни зададат какви ли не въпроси.
— Клей е нов. Никога не е разследвал убийство. Освен това се смята за гений. Какво друго мога да ти кажа? — отвръща Марино. — Предполагам, че ще се уверим в това сами, но той твърди, че трупът е вкочанен. Докоснал я е и решил, че е твърда като манекен. Така ми каза.
— Ако не е знаел какво прави или не е бил сигурен, бих предпочела да не ти беше казвал нищо. — Това е разочароващо и може да се стовари върху нас като бумеранг. — Още по-лошо е, когато го казва детектив.
— Зная — признава Марино. — Затова непрекъснато повтарям и на него, и на всички останали да помислят добре, преди да си отворят устата, да внимават какво пишат, какво пращат по имейл, какво постват в проклетия Фейсбук.
Излизаме на Харвард Скуеър, където синьо-червените светлини на джипа се отразяват в уличните знаци, прозорците на сградите и колите, край които минаваме. Подсещам го за Интерпол.
— Защо ти се обадиха? — питам, понеже искам да разбера какво точно се е случило.
— Въпрос за един милион долара.
— Кога беше това?
— Чакай да върна лентата, за да оцениш точния момент — казва Марино. — Първо, получавам обаждане от Клей. Казвам на Луси, че трябва да тръгвам. Слизам по стълбите…
— Бил си с нея в лабораторията, когато Барклей ти е позвънил? — питам аз, а Марино кима и ми обяснява, че тъкмо бил отишъл там, за да анализират обаждането на 911.