Радиостанцията на Марино се зарежда на таблото. Прави ми впечатление колко чист е ефирът. Толкова е тихо, че бях забравила, че в колата има радиостанция, докато не я забелязах. Не чух нито един разговор, който да обсъжда мъртвото тяло, което ни очаква в парка.
— Как е възможно следователите или анализаторите на Интерпол да научат, че преди трийсет и няколко минути в парк в Кеймбридж е открит труп? — питам аз. — Съжалявам, но нещо не е наред, Марино. Процесът не протича по този начин. Местната полиция иска помощ заради евентуален международен интерес…
Той ме прекъсва.
— Зная как стоят нещата! Да не смяташ, че това е първият ми случай?
— Не мисля, че съм чувала за случай, когато от Интерпол първи установяват контакт с нас във връзка с разследване на убийство, за което почти никой не знае — подчертавам аз. — Към момента дори не знаем дали жертвата е Вандерстийл. Не знаем абсолютно нищо.
— Мога да ти кажа само, че следователят, който ми се обади, се представи като служител на отдела за борба с тероризма. Заяви, че разбирал ситуацията. — Марино отново използва същата дума. — Смъртен случай с международни последствия. Имам чувството, че е нещо, свързано с тероризма, особено ако съдя по думите, които използва. Сигурен съм, че разполагам с нещо като стенограма на разговора.
— Откъде ли е постъпила информацията? — продължавам да се чудя. — Само защото на алеята за колоездачи е била открита британска шофьорска книжка? И как би могъл да разбере, освен ако Барклей не му е казал? Това е абсурдно!
— Когато го попитах как е разбрал, че в Кеймбридж се е случило каквото и да било, и защо се обажда директно на мен, той отвърна, че е получил имейл с моето име и телефонен номер. — Марино гледа право напред. Явно си мисли същото като мен, но не иска да го признае.
— Интерпол не процедира по този начин. — Нямам намерение да отстъпя по този въпрос, защото отлично познавам правилата и смятам, че Марино е станал жертва на измама. — Не съм чула там да са назначили медиуми с кристални топки, които предсказват какви престъпления ще бъдат извършени, преди останалите да разберат. — Мигом съжалявам за думите си, защото той ще го приеме като упрек, отправен към него самия, а това не е така. — Струва ми се невероятно, не, невъзможно да са разбрали за дадено престъпление, преди още да сме отишли на мястото.
— Е, не аз съм приятел с техния генерален секретар — отвръща саркастично Марино. — Може би трябва да му позвъниш и да го попиташ как са научили толкова бързо.
Посещавала съм централата на Интерпол в Лион, Франция, много пъти и съм в приятелски отношения с генералния секретар Том Пери, който всъщност е американец, бивш ръководител на Националното централно бюро. Пери е следвал в Оксфорд, където е спечелил стипендията „Роудс“, и мога да го определя като истински ренесансов човек.
— Ще се обадя, ако трябва — отговарям спокойно, без да обръщам внимание на жегването на Марино. Внимавам с тона, защото не искам да споря с него. — Как са получили информацията? — питам аз.
— Следователят каза, че някой се свързал с централата във Вашингтон, НЦБ, но не уточни кой. Било класифицирана информация. Пробута ми същите глупости, които аз непрекъснато пробутвам на другите. Затова не се замислих върху думите му — обяснява Марино, но съм сигурна, че в момента мисли именно върху тях.
— Много ми прилича на оплакването на 911 — отговарям аз с надеждата Марино да стигне до същия извод като мен.
Предпочитам да стигне до него сам, за да не излее гнева си върху вестоносеца.
— Да, онзи също се закашля.
— Кой?
— Следователят от Интерпол се покашля няколко пъти. Помня, че дори се зачудих дали не е настинал. Сега като се замисля, онзи, който се е обадил на 911, също кашляше.
Марино потъва в мрачни мисли, лицето му се налива в тъмночервено.
— Започвам да си мисля, че убиецът на Елиза Вандерстийл е съобщил анонимно за случая на Интерпол, защото иска целият свят да научи — казва той, като се опитва да надвика рева на двигателя. Виждам как пулсира вената на врата му. — Един господ знае на кого още се е обадил.
Това е най-голямото притеснение на Марино. Но не и на мен.