Колкото повече се ядосва той, толкова по-спокойна ставам аз.
— Трябва да има източник, който да е предал информацията — настоявам, защото имам много по-голям опит в работата по международни случаи от него и отлично познавам процедурите и протоколите. — Полицейски служител ли се е свързал с Интерпол? С други думи, някое ченге ли се е свързало с НЦБ във Вашингтон по повод случая в Кеймбридж? Защото подобна информация не би трябвало да е секретна.
— Нямам представа кой е източникът, но някой определено е казал нещо на някого. — Марино почти крещи, за да надвика двигателя. — Не, не мисля, че е Барклей. Не би го направил, без да ме попита. Не би си го помислил дори.
— Служителите на Интерпол внимават с кого разговарят. Трябва първо да потвърдят самоличността на човека… — Насочвам го внимателно към горчивата истина.
— Не мисля, че е било телефонен разговор. Звучеше ми по-скоро сякаш са получили имейл — казва Марино. Неприятният извод, до който ще стигне, ще го докара до истинска ярост.
Поглеждам профила му в сумрачния салон на джипа, големия купол на плешивата му глава, едрия нос, суровите очертания на масивната му челюст.
— Зная, че имейлът е най-бързият и най-лесният начин да се съобщи нещо на Интерпол — казва той. — Формулярите са качени на страницата им в интернет. Всичко е на сайта. Лесно е, но се наблюдава и може да бъде проследено.
— Следователно бихме могли да очакваме, че Вашингтонското бюро на Интерпол би разбрало дали имейлът е фалшив, или не — казвам многозначително аз. — С други думи, НЦБ би трябвало да разбере дали имейлът е изпратен от реално съществуващ служител на правоохранителните органи или от друг човек, чиято позиция му позволява да разполага с информация за инцидент или заплаха. — Добре зная накъде са насочени подозренията ми, но Марино не харесва посоката на моите мисли.
— Разбира се, че това ще си помислиш — казва той, сякаш се оправдава. Това е очаквано, защото би трябвало да знае какво ще последва.
Би трябвало да се е досетил преди мен, но това не прави истината по-малко неприятна. Или по-лесна за преглъщане.
— Напълно възможно е човекът, свързал се с Интерпол, да не е полицай — казвам аз. — Както и този, който ти се е обадил, да не е служител на Интерпол — добавям, но той се преструва, че не ме е чул.
— Следователят, който ми се обади, щеше да ни помогне, ако бе казал, че не са сигурни дали информацията е достоверна, че тя може да е подадена от някоя откачалка… — Марино звучеше лично засегнат, но продължаваше да не обръща внимание на думите ми. — Аз обаче приех всичко за чиста монета.
— Напълно ли си сигурен, че ти се е обадил следовател от Интерпол? — започвам да излагам подозренията си, но Марино мълчи.
Ако трябва да заема цветистите му — и понякога странни — изрази, които използва, това е черешката на тортата, отровата в мастилото, змията под палатката и слонът в купа дърва. Питам го с кого е разговарял в действителност, защото всичко подсказва, че са го изиграли лошо. Или поне ще приеме нещата тъкмо по този начин.
— Питам се какво те е накарало да повярваш, че разговаряш със следовател от Интерпол, освен собствените му думи, разбира се? — Опитвам нов подход, но усещам, че Марино е по-упорит от магаре.
После казва:
— Предполагам, че единственият начин да разбера, е да върна обаждането на този задник.
Взима мобилния си телефон, който е оставил в скута си. Отключва го и ми го подава неохотно, сякаш ми предава веществено доказателство, което ще му донесе куп неприятности.
— Отвори бележките ми — казва Марино, без да откъсва поглед от пътя — и ще видиш номера. Просто натисни иконката и ще прочетеш получената от него информация, която съм записал.
— Защо? За да му се обадиш и да му съобщиш какво правим?
— Откъде да зная, по дяволите? Даде ми телефонен номер и каза да го държа в течение. Щели сме да се чуем утре — отвръща Марино, но с всяка изминала секунда думите му звучат все повече и повече като шега, ирония, дори подигравка.
През цялата си кариера съм работила в близко сътрудничество с Интерпол. Винаги сме поддържали тесни връзки, защото стане ли въпрос за насилие и смърт, светът изведнъж се смалява и се превръща в едно много малко място. Което става все по-малко с течение на времето. Затова често ми се налага да се сблъсквам с международни бюлетини с различни цветове за хора, които се укриват от правосъдието, изчезват безследно или се появяват мъртви и анонимни на територията на Съединените щати.