Ако двамата с Бентън се движим с добро темпо, може да изминем пеша този маршрут за около час. Ако минем напряко, разбира се, което невинаги правим. От време на време се отбиваме до някоя вестникарска будка, кафене на открито или пазар или се шляем покрай водата, когато времето е хубаво, особено през пролетта и есента. В неделя, когато е топло и не вали, обичаме да си вземем кафе от „Пийт’с“, да купим цял наръч вестници и да седнем да ги четем на някоя пейка край реката.
Разхождаме се и през зимата, макар понякога да се налага да обуем снегоходки, сядаме един до друг, сгушваме се дори и си разделяме термос с горещ ябълков сайдер, над който се вдига пара. Всички тези мисли преминават през съзнанието ми като емоционален фон, заради който не мога да се съсредоточа, но който не мога и да прогоня. Долавям далечното ехо на носталгия и загуба, спомням си колко рядко двамата с Бентън имаме време за подобна почивка, когато не правим абсолютно нищо, каквото и да означава това.
Високо ценим разговорите и дейностите, които не са обременени от нарушени закони и човешки трагедии. Приемаме като нещо специално обстоятелството, че никой не е извършил насилие или загинал по време на тези часове или уикенди, когато на двама ни с Бентън ни остава време един за друг. Затова редовните ни вечери в Харвард Клуб са толкова важни, толкова ценни. Затова имаме любими тайни места като хотели, океана, реката, живописни кътчета и това се отразява благоприятно и на доброто ни здраве, и на добрите ни отношения.
Паркът е популярно място за разходка, за пикник, за слънчеви бани, четене, учене или игра на фризби. На територията му се допускат само пешеходци и колоездачи, но това не пречи на Марино да извърши същинско светотатство, като подкара огромния си полицейски джип по застланата с чакъл алея и съседните тревни площи. Спира под голям клен и висок уличен стълб, чиято лампа едва мъждука в почти непрогледния мрак. Предницата на колата му е насочена към река Чарлз. Фаровете му осветяват тухлената фасада и червения покрив на яхтклуба. Вляво от него се намира мостът, по който минах по време на съдбоносното си пътуване с Брайс. Струва ми се, че това се е случило не преди няколко часа, а преди няколко дни.
Наблюдавам сияйната огърлица от автомобили, които се движат в двете посоки по протежение на реката. Фаровете им искрят в диамантенобяло, а стоповете — в кървавочервено. Под тях лениво се нижат тъмнозелените, леко къдрави води на Чарлз. Не виждам нито една лодка или яхта. Повечето от тях са се прибрали още по залез-слънце. На другия бряг се намира Бек Бей, старинният викториански квартал на Бостън, бледо озарен от грейналите прозорци на старите каменни къщи. В далечината се извисяват силуетите на небостъргачите в центъра на града, а нощното небе е с няколко нюанса по-светло от гарвановочерно. Така се е получил наситен антрацит, простиращ се над пристанището и океана, който не мога да видя оттук.
Марино спира двигателя и ние отваряме вратите. Лампичките в салона не грейват, защото той винаги ги изключва. Прави го, откакто се познаваме. Няма значение каква кола кара. Не иска да се превърне в лесна мишена, в елен, заслепен от фарове, както сам се изразява. Изминали сме много километри заедно и той никога не е включвал осветлението в салона. Когато сме били заедно, повечето ми инциденти, свързани с автомобили, са били резултат от обстоятелството, че не съм била в състояние да видя къде стъпвам, къде сядам или на какво се излагам, когато съм се качвала или слизала от колите, които е карал.
Трябва да призная обаче, че е станал изключително грижлив, педантичен дори към леките автомобили, пикапите и мотоциклетите, които е притежавал от запознанството ни насам. Никога няма да забравя тунингованите му фордове, модел „Краун Виктория“, с техните чудовищни двигатели и дълги антени, увиснали като рибарски въдици. Пепелниците преливаха от угарки, а прозорците бяха замъглени от дим. Навсякъде имаше кесии от заведения за бързо хранене и кутии от пилешки хапки, а седалките бяха посипани с толкова сол, че приличаше на пясък. Ако не знаех какво е това, можех да си помисля, че Марино живее край някой плаж.
Като цяло, променил се е положително и в други отношения. Продължава да пуши, но далеч не толкова много, а когато го прави, използва природата за пепелник. Не би му хрумнало да изцапа или вмирише колата си. Когато се храни по време на път, не къса пакетчетата сол и кетчуп, както преди, и си прави труда да почисти. Въпреки това предпочитам да виждам къде сядам, особено когато се возя при него след залез.