Спирам на горещата като пещ алея, оглеждам се и забелязвам дрон високо над парка. Едва сега осъзнавам, че източникът на жуженето се намира в джоба на сакото, което съм метнала на рамо заради горещината и слънцето. Поглеждам екрана, за да видя кой звъни. Детектив Пийт Марино от полицейското управление на Кеймбридж.
— Случило ли се е нещо, за което не зная? — пита ме той направо. Връзката е ужасна.
— Не мисля — отвръщам объркана аз, докато се пека на алеята като в пещ.
— Защо вървиш пеша? Никой не трябва да върви пеша в това време. — Говори рязко, звучи ядосан и аз мигом заставам нащрек, тъй като разбирам, че това не е приятелски разговор. — Какво правиш?
— Нищо особено — отговарям предпазливо. Тонът му ме дразни. — Отивам на среща с Бентън.
— По каква причина се срещаш с него? — пита Марино, докато мобилната връзка продължава ту да се влошава, ту да се оправя.
— Причината да се срещна със съпруга си е да вечеряме заедно — отговарям със скрита ирония. Не искам да водя труден разговор или да се карам с още някого днес. — Всичко наред ли е?
— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му изведнъж прокънтява болезнено в дясното ми око. — Защо не си с Брайс?
Прекалено бъбривият ми административен помощник явно е уведомил Марино, че съм отказала да се върна в колата на Харвард Скуеър, че съм нарушила протокола и съм се отнесла небрежно към собствената си безопасност.
Преди да успея да отговоря, Марино прави това вместо мен, сякаш съм заподозряна в някакво престъпление.
— Излязла си от колата преди час и половина. Влязла си в „Кооп“, където си останала двайсет минути — нарежда той. — А когато накрая излезе от магазина на Масачузетс авеню? Къде отиде?
— Имах работа на Ероу стрийт. — Алеите в „Харвард Ярд“ образуват същинска паяжина и аз се улавям, че обмислям най-удобния маршрут, най-бързия и най-прохладния.
— Какво прави там? — продължава да ме разпитва той, сякаш му влиза в работата.
— Бях в Центъра за театрално изкуство „Лоуб“, за да взема билети за „Сервитьорка“, мюзикъла със Сара Барейлис — отговарям с хладна учтивост, която започва да се изпарява. — Реших, че на Дороти може да й хареса.
— Доколкото разбрах си се държала доста смахнато. Направо истерично.
— Моля? — Застивам на място.
— Така поне описаха поведението ги.
— Кой? Брайс?
— Не. Получихме обаждане на 911, свързано с теб — отвръща Марино.
Изумена съм.
Пийт Марино ме уведомява, че в полицейското управление е получено оплакване, свързано с „млад мъж и по-възрастната му приятелка“, които се карали на Харвард Скуеър около 16:45 ч.
Младежът бил описан като двайсет и няколко годишен с тъмноруси коси, сини панталони, бяла тениска, дизайнерски очила и татуировка на лист марихуана. Това с татуировката не отговаря на истината, но всичко останало е вярно.
Вероятно загриженият гражданин, позвънил в полицията, ме е разпознал от новините. Описанието, което ми е дал, е доста точно. Наистина нося костюм с пола в цвят каки, бяла блуза и ниски кожени обувки. За съжаление наистина имам бримка на чорапите, които ще събуя и изхвърля в кошчето, когато пристигна там, накъдето съм се запътила.
— Спомена ли името ми? — Не мога да повярвам, че това се случва.
— Човекът е заявил, че доктор Кей Скарпета е спорила на висок глас с надрусания си приятел и е излязла ядосана от колата — уведомява ме Марино.
— Не съм излязла ядосана. Излязох като нормален човек, докато той остана зад волана и продължи да говори.
— Сигурна ли си, че не е излязъл и не ти е отворил вратата?
— Никога не го прави, а и аз не го насърчавам. Някой може да е видял тъкмо това и да е решил погрешно, че Брайс е ядосан. Той свали прозореца си, за да продължим да говорим. Това беше всичко.
Марино ме информира, че след това съм изпаднала в ярост и съм прибягнала до насилие, като съм зашлевила Брайс през отворения прозорец и няколко пъти съм забила показалеца си в гърдите му. Той крещял от страх и болка. Но не казвам нищо, защото стомахът ми се е събрал на топка, неприятно усещане, което за мен е равносилно на вдигнат червен предупредителен флаг.