През годините съм се окичвала с достатъчно петна от мазнини и какво ли още не, лепнали се по полите и панталоните ми. Натъртвала съм задника си от полицейски винтовки, оставени между или под седалките, подхлъзвала съм се върху стъпенки, покрити с оръжейна смазка. Удряла съм носа си в рога на елени и съм порязвала пръста си в рибарски кукички, оставени в жабката, чиято лампичка също никога не светва. Веднъж попаднахме в дупка на пътя и от сенника изпадна постер от „Плейбой“, който тупна в скута ми. Беше отпреди няколко броя. Предполагам, че Марино бе забравил къде го е оставил.
Стъпвам на алеята, изправям се и жегата отново се стоварва върху ми като ковашки чук. Не е толкова зле, както когато излязох от клуба, но това не означава, че мога да я определя като нещо повече от едва поносима. Не означава, че е безопасно да стоим продължително навън, без да рискуваме да получим хипертермия, а предполагам, че ще работим на местопрестъплението с часове.
Когато камионът пристигне, може да послужи като междинна станция, където от време на време да почиваме на хладно. Ще разполагаме с достатъчно вода, храна, мобилни тоалетни, по-известни като гърнетата, и прочее.
— Трябва да решим как точно ще процедираме — казва Марино и затваряме вратите.
Единствено шумът от трафика по моста и улицата зад нас нарушава безмълвната горещина. Не чувам почти нищо друго. Може би самолет, който прелита над главите ни. Нищо не помръдва, горещият въздух е напълно неподвижен.
— Ще огледаме първо по-отдалеч — отговарям аз и намествам чантата на рамото си. — После по-отблизо, по-детайлно, за да съберем улики.
— Ще оставиш тялото навън по-дълго, отколкото е престояло до момента?
— По-дълго от какво? Не знаем откога е тук. Знаем само кога е постъпил сигналът в полицията. А това е било… Кога? Преди трийсет или четиридесет минути? Ще отчета всички тези фактори и ще получим възможно най-точните данни. С други думи, това е просто работа. Ще се справим.
— Значи ще го оставим както си е. — Той натиска бутона върху дистанционното на колата и мигачите й светват.
— Какво толкова те притеснява?
— Предпочитам да преместим тялото. Това би решило голяма част от проблемите ни, Док.
— И заедно с това би ни създало още по-големи. Не искам да чакам по-дълго от необходимото, но нямаме избор, ако искаме да виждаме какво правим.
— Жалко, че това се случи точно когато идва Дороти — казва той. Пристигането на сестра ми е последното нещо, за което искам да говоря в момента.
— Освен това не разполагам с нищо, нито със защитно облекло, нито с… нищо. — Продължавам разговора от мястото, на което бе прекъснат от напълно неуместната му забележка за Дороти. — Дойдох направо от вечеря. Не разполагах нито с колата си, нито с каквото и да било. При други обстоятелства не бих дошла направо на местопрестъплението.
Заобикаляме колата отзад. Не искам да натяквам на Марино, че се радва на специален статут и специално отношение. Ако бе следвал обичайната процедура, от която останалите детективи рядко се отклоняват, щеше да се свърже с екипа от следователи на Центъра по съдебна медицина, който бе оглавявал преди време.
Щеше да обсъди случая с онзи, който отговори на повикването. Щеше да отговори на няколко рутинни въпроса, след което колегата щеше да напише доклад и да го качи в системата. Информацията щеше да постъпи при дежурния съдебномедицински експерт. Най-вероятно лекарят нямаше да пристигне на местопрестъплението, преди тук да се появят подвижната лаборатория и всички необходими сътрудници и консумативи.
Дори да пристигнех тук, нямаше да е в този момент, а поне час по-късно. Вероятно първо щях да довърша вечерята си с Бентън. Ако ли пък бях пийнала повечко вино, изобщо нямаше да пристигна. Тази вечер не би трябвало да работя. Би трябвало да вечерям със съпруга си и да посрещна сестра си на летището. Марино обаче заобиколи всички стандартни протоколи, както винаги прави.
Няма да му кажа, че нямам нищо против. Защото винаги, когато се обади, зная, че случаят е сериозен. Двамата с него следваме рутина, която ни е позната и комфортна като стар дилижанс, който се движи по добре отъпкани коловози. Наблюдавам го как отваря капака на багажника. Лампичката, разбира се, не светва. Все едно гледам входа на пещера.
— Имам ръкавици, имам гащеризони — казва той без особен ентусиазъм, защото знае, че не мога да облека нищо, което му е по мярка. — И всичко най-необходимо без термометър. Трябва да сложа един, за да имаш на разположение винаги, когато ти потрябва. Все забравям да го направя.