— Носил го е — отвръща Марино, докато размества някакви тежки кутии в багажника на колата.
— Съмнявам се.
— Не казах, че е станало точно така. Имах предвид само, че е възможно.
— А как ще обясниш наличието на велосипеда до тялото? — питам аз.
— Именно заради това смятам, че тялото не е донесено тук. — Той отваря картонена кутия. — Убита е тук, където е открит трупът. — Подава ми грижливо сгънат защитен гащеризон за еднократна употреба, все още в целофанената си опаковка, размер XXL.
— Напомням ти, че не можем да бъдем сигурни, че е била убита. — Наблюдавам го и се оглеждам непрекъснато. — Нямаме представа каква е причината за смъртта.
Светлините, които се отразяват в бавните води на реката, наподобяват огромно ято сребърни рибки, а на другия бряг се издига Бостън, бляскава империя от вековни постройки от камък и тухли и модерни небостъргачи. Около нас обаче няма разсеяна фонова светлина, която да прогони поне малко мрака. Затова бръквам в чантата си и търся малкото тактическо фенерче, което винаги нося.
— Трябва да определим периметъра — казва Марино. — Трябва да започнем отнякъде, но е прекалено тъмно. Ще се губим в догадки.
Може да се наложи да изгоря костюма, когато го сваля най-после. В този огромен ярко бял гащеризон приличам на човечето на „Мишлен“. Жадувам, не, копнея за работни дрехи по мярка и леки боти до глезените.
— Можем да маркираме всичко, което открием, с конуси или флагчета, след което да се върнем отново, когато разполагаме с достатъчно време, спокойствие и подходяща светлина — продължавам разговора с Марино. — Предполагам, че си разговарял с Ръсти или Харълд относно огражденията? Да, в големите камиони има всичко най-необходимо, но в тази ситуация не знаем какво може да ни потрябва. Включим ли веднъж осветлението, местопрестъплението става добре видимо и достъпно практически от всеки ъгъл.
— Казах на Харълд, че ще имаме нужда от нещо повече от обичайните прегради и паравани, които издигаме с помощта на няколко чувала пясък. — Марино плъзга голяма кутия до самия край на багажника. — Но си права за конкретния случай. Ще ни трябва палатка или тента, защото от околните сгради, а и от моста ще ни наблюдават много хора.
Поглеждам дългата върволица от светлини над нас, която пресича реката в двете посоки. Виждам и самолет, чиито илюминатори греят като малко съзвездие, да се спуска към летище „Логан“. Сещам се отново за Дороти. Марино рови в един кашон и вади оттам конуси за маркиране на улики. Конусите са номерирани и боядисани в ярки цветове. Нарежда десетина от тях един върху друг и това ми напомня за играта „Не се сърди човече“, която баща ми купи от някаква дворна разпродажба в Маями, когато бях малко дете.
— Казах, че искаме покрив — обяснява Марино какво е предал на Харълд. — Казах му, че ще ни трябва цялото оборудване.
14.
Тръгваме по същата пътека, по която дойдохме току-що, но не след дълго продължаваме напряко през тревата. Тя е суха, висока едва няколко сантиметра, шумоли под краката ми и гъделичка глезените ми. Навлизаме навътре сред дърветата към застланата с пясък алея за джогинг, която се вие сред горичката.
Високите стълбове на лампите са твърде малко на брой и разположени далеч един от друг. Седнете ли на някоя пейка или разходите ли се нощем по пътеката, те ще предложат единствено бледи, размазани петна жълтеникава светлина. Тук е много тъмно и аз използвам тактическото си фенерче, докато Марино е насочил фенерчето на мобилния си телефон напред и леко надолу.
С другата си ръка дърпа черен пластмасов куфар с криминологично оборудване, който е достатъчно голям да побере едно по-дребно тяло. Колелцата му стържат тихо по камъчетата, докато Марино върви напред. И двамата внимаваме да не стъпим върху някоя улика или да не се препънем. До момента не съм видяла нищо, което да ни накара да спрем и поставим малък ярък конус.
На оскъдната светлина сухата, изпепелена от слънцето трева образува килим от тънки зелено-кафяви остриета, върху който ясно се открояват светлите ми кожени обувки. Дочувам фрагменти от разговори, които се водят някъде пред нас. Като че ли са деца, които обсъждат нещо с тихи, но развълнувани гласове. Но развълнувани не от щастие, а обхванати от ентусиазъм, подхранван от приток на кортизол, хормон, който свързваме със страх, шок, стрес. Долавям и още нещо. Детински звуци, които не ми се струват нормални.
Те извикват в съзнанието ми призрачни места, в които вятърът донася разговори от отвъдното, като в някоя страховита история. Ту набира сила, ту заглъхва смехът на мъртви деца, които тичат из гората, на мъртви деца, които събират ягоди или играят на криеница.