Тези странни безтелесни гласове в далечината пред мен ми напомнят за филми на ужасите. Тръпки ме полазват по врата, когато навлизаме в онази част от парка, заобиколила пътеката за джогинг, на която млада жена е загубила живота си. Може би същата, която срещнах два пъти днес. Надявам се да греша.
Приближаваме дърветата с големи гъсти корони, които предлагат идеалната възможност някой хищник да се скрие и да дебне жертвата си. Марино изтъква това, докато навлизаме все по-навътре в сенките, където са се събрали живите и мъртвите в очакване да отидем при тях. Чувствам се странно, сякаш отивам на парти изненада, на което всички са се скрили в мрака в очакване да се появи почетният гост и лампите да светнат.
Спомням си ранните години от моята кариера, когато не трябваше да се притесняваме от камери и видеоклипове по интернет, преди да приключим аутопсията или да получим лабораторните резултати. В доброто старо време любопитните минувачи не снимаха с мобилните си телефони. Фоторепортерите се появяваха с огромните си телеобективи едва след като тялото бъде прибрано в черен найлонов чувал или детективите покрият жертвата с чаршаф или яке, за да й осигурят някаква анонимност и достойнство и в смъртта. Днес животът и смъртта са доста по-сложни.
— Не мисля, че мястото е избрано случайно — казва Марино. — Някой е познавал маршрута й.
— Откъде знаем, че е имала маршрут? — По този начин го предупреждавам да не прави преждевременни изводи, но само си губя времето.
— Всички имат маршрути — настоява той.
Принудена съм да слушам разсъжденията му, докато чакам Ръсти и Харълд да пристигнат с дизеловия мобилен команден център.
Чудя се къде ли ще паркират и каква ли суматоха ще предизвикат у обитателите на Елиът Хауз. Срещу парка се издига едно от най-големите общежития в цялото студентско градче със седем тухлени сгради и множество дворове, които ми напомнят за Оксфорд и Кеймбридж или за двореца Версай. Представям си как студентите надничат през прозорците и гледат към нас.
Хората ще забележат камиона отдалеч и ако се приближат, ще видят надписа ГЛАВЕН СЪДЕБНОМЕДИЦИНСКИ СПЕЦИАЛИСТ, емблемата на Центъра по съдебна медицина и герба на щата Масачузетс. Очаквам всеки момент студентското градче на Харвард да започне да осъзнава тъжната истина, че някой е бил убит под носа му, както се казва. В мига, в който включим прожекторите, ще имаме нужда от повече полицаи, които да удържат тълпите.
— Няма какво да спре хората да минат отвъд полицейската лента — казвам на Марино, докато крачим през гората. — Няма какво да спре и трафика по моста, шофьорите ще отбият, за да гледат, и ще задръстят движението. Това може да се превърне в огромно фиаско, и то за отрицателно време.
— Ще повикам още патрули, когато сме готови — казва той, а аз започвам да си представям сцената, която ще се появи на няколкостотин метра пред нас. — Какво ще стане, ако ги повикам още сега? Ще дойдат още коли и ще привлекат още внимание. Ще повикам подкрепление — колкото хора ни потрябват, веднага щом вдигнем палатката.
Преброявам силуетите на шест светодиодни прожектора, издигнати на триноги. Стърчат като високи хищни мантиси, потънали в мрак и тишина, сякаш са заспали.
Виждам силуетите на униформените полицаи, които се суетят около мястото и разговарят тихо, както правят хората, след като се стъмни. Детските гласове се сливат в объркващо неясно стакато в непрогледния мрак. Не мога да определя източника на звука, но той е призрачен, сякаш горичката около нас изобилства с превъзбудени елфи.
Двамата с Марино се пъхваме под жълтата полицейска лента, с която е ограден периметърът. Оказва се поставена точно на мястото, на което очаквах да я намеря. Навлизаме на поляната сред дърветата и виждаме тялото да лежи на границата между алеята и тревата. Прави ми впечатление колко бледи са голите й ръце и крака, колко бял е спортният й сутиен и колко светъл е цветът на шортите й. Лежи по гръб с изпънати, но разтворени крака. Ръцете й също са изпънати и разперени. Тялото й сякаш образува буквата X.
Сцената ми изпраща смесени сигнали за фарс, присмех, сексуално унижение и едновременно с това… нищо подобно. На пръв поглед младата жена сякаш е оставена да лежи така, че да шокира онзи, който ще я открие, но сутиенът и шортите й са на място, а това е необичайно. Обикновено, когато трупът е изложен в някаква неприлична поза или по начин, който издава омраза, той е гол. Нерядко престъпникът добавя и други щрихи, свидетелстващи за презрението му към жертвата, които да подсилят унижението й. За момента не забелязвам и такива знаци.