— Обикновено минават по Маунт Обърн за по-пряко — предава Барклей наученото по време на разпита на сестрите. — Но заради горещината решили да минат през парка, където има повече сянка, и да се придържат максимално близо до реката.
— Защо изобщо са излезли? — питам аз, докато си водя записки.
— Обясниха, че са се прибирали от пицарията на Харвард Скуеър, макар че мен ако питат, кой би ял пица в това време? Сутринта чух по новините, че се вижда краят на горещата вълна. След ден-два ще завали и ще преминем направо към зимата. Израснали сте в Маями, нали? Предполагам, че обичате подобно време. Не и аз. Прекалено горещо е за моята гъста кръв.
Не го попитах откъде е, но най-вероятно не бе оттук. Долових в гласа му следи от акцента на Средния запад.
— Бил съм в Маями само два пъти — продължава той, но аз изобщо не го слушам.
16.
Барклей изчаква да види дали ще се впусна в разговори и шеги на подобни теми, но аз не проявявам интерес. Вниманието ми се връща към Марино, който продължава да разговаря с близначките на известно разстояние от нас. Насочва фенерчето на мобилния си телефон по начин, който няма да разкрие твърде много на евентуален наблюдател с бинокъл или телеобектив.
Разбирам какво прави. Иска да следи израженията на лицата на момичетата, докато ги разпитва, а аз виждам, че те се чувстват спокойно и комфортно с него. Долавям го в начина, по който го гледат. Долавям го и в начина, по който пристъпват по-близо към него под огромната тъмна корона на дъба, сякаш минават през изпълнена с опасности гора, а Марино е техният водач.
— Във всеки случай — казва Барклей и посочва рододендроновите храсти на пет-шест метра пред нас, вляво от тялото, — съветвам ви да внимавате къде стъпвате. Нямам предвид, че ще унищожите някоя улика, която не сте проучили. Но на едно от момичетата му прилоша и…
— Кога се случи това?
— Още когато пристигнах тук. Вървях по алеята, а тя излезе иззад храстите, бършеше уста с опакото на ръката си, а погледът й бе изцъклен. Не зная кое от двете момичета беше, нито дали е повърнало или какво. Повярвайте ми, предпочетох да не проверявам по-отблизо.
— Знаете ли дали някоя от тях е докосвала тялото? — Стигам до най-важния въпрос. — Какво точно ви казаха, че са направили? — Поглеждам часовника на мобилния си телефон и светлината от екрана му наподобява сиянието на телевизор в мрака.
Часът е осем и двайсет и две. Отбелязвам си го наум.
— Когато пристигнах, не видях никого, а и те не бяха близо… поне на шест метра от него — обяснява Барклей. — Изглеждаха доста уплашени и казаха, че не са го докосвали. Попитах ги поне десет пъти и всеки път отричаха. Не са се приближавали на по-малко от метър — добави той и разпери ръце на около метър, сякаш не бях в състояние да си представя това разстояние.
— Го? — питам аз.
— Трупът на жената.
Продължава да се отнася към тялото на жертвата като с вещ, а с мен като с непълноценно човешко същество, което няма работа тук. Ще го изслушам още малко. После ще споделя част от мислите си с него. И ще му дам няколко безплатни съвета.
— Приближили са се, за да видят дали е жива, после са се отдалечили, най-вероятно са се уплашили — обяснява Барклей. — Останали са на разстояние и са повикали полицията.
Момичетата носят еднакви ранички на гръб и нямам представа какво има в тях. На пръв поглед не виждам никоя от тях да носи телефон.
— Как са повикали за помощ? — питам аз.
— Нямам представа. Деветстотин и единайсет. — Това е начинът му да се отърве от мен.
— Много добре зная, че някой се е обадил на деветстотин и единайсет. Исках да кажа, че поне една от двете трябва да има телефон.
— Не зная, не съм ги претърсвал — отвръща ми той. — Но едно ще ви кажа. Когато ги заведа в стаята с маргаритките и отвлека вниманието им, ще преровя раниците им. Гарантирам ви, че там ще открия и телефони, и бог знае какво още.
Връщам се на въпроса около намирането на тялото и Барклей ми съобщава същите подробности, които вече съм чула. Момичетата се прибирали у дома и видели нещо да лежи на алеята.
— Приближили се — обяснява Барклей — и в първия момент решили, че някой е паднал от колелото и се е наранил. Започнало да се мръква и някой се блъснал в стълб или нещо подобно, паднал и си ударил главата толкова силно, че каската отхвърчала настрани. Видели кръвта, видели и че жената не помръдва.