Ако жертвата бе паднала от велосипеда си, тялото й нямаше да лежи на три метра от него. Колелото не може да хвърли човек както кон, но дори да бе в състояние да го направи, сцената пред мен пак изглежда нелогична. Защо каската е толкова далеч от колелото? Дори каишката под брадичката на жертвата да не е била закопчана, това пак не обяснява местоположението й. И как си е ударила главата толкова силно, че да загине почти мигновено? Не мога да си представя, че е умряла точно в тази поза, с вдигнати ръце, разтворени крака и леко сгънати колене и лакти, сякаш се е канила да скочи на място.
— Готова ли сте да я погледнете? — пита Барклей.
Това, което искам, е този прекалено усърден новоизпечен детектив да ме остави насаме с мислите ми поне за миг.
— Излишно е да казвам, че не би трябвало да помествате тялото. Не сте го помръдвали, нали?
— Казах ви, че не съм. Проверих жизнените й показатели, но по всичко изглеждаше, че е мъртва от известно време.
— Проверили сте жизнените й показатели. Къде?
— На китката. Сигурен съм, че беше дясната. Вдигнах я, за да проверя пулса. Ръката й беше вкочанена. Това беше. Това беше всичко. Казах на всички, че не съм я премествал — отговаря той, а аз се чудя кои са тези всички.
Предполагам, че когато Марино започне да тормози някого, може да замести десет души.
— Когато патрулът пристигна, изразихте ли пред тях мнение, че жертвата е мъртва от известно време?
— Споделих наблюденията си с тях. Казах, че вече е вкочанена, но тялото е топло, защото е толкова горещо, че човек може да изпържи яйце на асфалта.
— Не бива да забравяте, инспектор Барклей, че е изключително важно да не изказвате необосновани твърдения. — Като прощален жест му предлагам част от опита си, безплатен съвет, който той със сигурност няма да оцени.
— Няма никакво значение, че го правите с най-добри намерения — добавям аз с тих, но делови тон, — внимавайте какво говорите. Не ме интересува какво са ви казали или какво сте видели. Не ме интересува какво смятате, дори да сте абсолютно сигурен в него. Премислете го два пъти. Премислете го три или четири пъти.
— Имам право на мнение… — започва той, а аз го прекъсвам:
— Не и ако става въпрос за наука, медицина или друга област, в която нямате познания. Съветвам ви да докладвате своите наблюдения, но не и да ги интерпретирате или да взимате решения на тяхна основа. — Не откъсвам поглед от него. — Защото всяка непремерена дума или невярна информация е истинско съкровище за адвокатите.
— Казвам само, че беше вкочанена и следователно мъртва от известно време…
— Парализата също може да вкочани човек, но това не означава, че той е мъртъв. Отново повтарям, моля, не интерпретирайте своите наблюдения, не предлагайте своето мнение, особено по медицински или съдебномедицински въпроси.
— След като съм първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, думите ми се превръщат във факт, а не в мнение. — Барклей изстрелва думите като от лък с опъната до скъсване тетива. — А може да е имало и миризма. Може да съм усетил миризмата на кръв. — След изпълнена с враждебност пауза той продължава: — А сега на главата ми се стоварват всички онези глупости, прозвучали по радиостанцията.
Не го питам какво означава това. Имам усещането, че това е неприятно напомняне за оплакването до 911 относно скандала, който уж съм устроила с Брайс и съм нарушила обществения ред. Може Барклей да е научил за това. Може всички в управлението да са научили. Приключвам разговора си с него, като му нареждам да изчака на място, а това означава да стои на благоразумно разстояние от мен.
Той се запътва към Марино и близначките. Напористият детектив, чието име не е Клей, явно не ме харесва. Не че ме е грижа. Марино тръгва към мен. Превил се е под тежестта на големия черен куфар „Пеликан“, който е взел от джипа си.
— Трябва да го държиш под око — казвам тихо аз. — Защото е новобранец, а си въобразява, че знае всичко и никой не може да му държи сметка. Подобно отношение само ще се влошава.
— Познавам го по-добре от теб — отговаря Марино и отваря ключалките на куфара. — Малко е чалнат на тема по-възрастни жени. Има някакъв сбъркан майчин комплекс. Просто те предупреждавам.
— Напомням му за майка му?
— За майка му, за леля му… Защото си по-възрастна от него.
— Това не означава, че му напомням за майка му, за леля му или за когото и да било.
— Само ти казвам, че той се мисли за дар божи по отношение на жените, но всъщност не ги харесва, за разлика от мен. Никак даже — казва Марино и отваря капака на куфара.