Вътре откривам отлично подреден и опакован набор от всевъзможни пособия по криминалистика. Марино изважда фотоапарат с презрамка и голяма светкавица. Нахлузва найлонови калцуни върху обувките си и надява ръкавици върху огромните си ръце.
— Зная, че са ти прекалено големи, Док — казва той и ми подава чифт калцуни и ръкавици.
Моля го да ми подаде два ластика, за да пристегна калцуните и да намаля размера им поне наполовина, така, че да не се изуват и да не ги настъпвам. Надявам огромните ръкавици, в чиито пурпурни нитрилни пръсти остават няколко сантиметра свободно пространство.
— Да вървим — казва той.
Пристъпваме към следващата фаза, навлизаме във вътрешния периметър, без да си правим труда да слагаме друго защитно облекло. Засега.
Не съществува риск да компрометираме местопрестъплението, стига да не настъпим или повредим някоя улика. С редки изключения, не събираме улики, докато не подсигурим вътрешния периметър и включим осветлението. Започваме от поляната, като използваме фенерите си, за да осветим ивицата чакъл пред нас, тревата и дърветата от двете й страни.
Марино спира на всяка крачка, сякаш е видял нещо. Навежда се, изсумтява тихо, което означава, че не е открил нищо, и прави снимки. Чувам непрекъснатото жужене на затвора на фотоапарата. Ослепителните проблясвания на светкавицата ме дезориентират, но продължаваме да следваме нашия добре отработен синхронизиран подход. Това е процедура, която сякаш е дълбоко вкоренена в нас, като например начина, по който тенисистът удря топката. Рядко ни се налага да разменим някоя дума.
— Спри! — казвам му аз, когато в мрака отпред изниква силуетът на уличен стълб, чиято лампа не свети. Издига се близо до падналото на земята колело в периферията на поляната, точно преди гората.
Лампата на върха на стълба не свети. Насочваме фенерите си нагоре и откриваме, че стъклената вратичка е отворена, а крушките вътре са пръснати на парчета. Безброй натрошени стъкълца са осеяли тревата около нас, проблясват и в непосредствена близост до колелото.
— Оттук изглежда така, сякаш се е блъснала в стълба — отбелязвам аз. — Може Барклей да се окаже прав.
— Той никога не е прав — сопва се Марино.
Възможно е някой колоездач да не види стълба и да се блъсне в него. Но това не би могло да обясни счупените крушки на височина поне три метра над земята. Не би могло да обясни и защо тялото лежи толкова далеч от стълба.
— Нямам представа — казва Марино, докато се взира в потъналата в мрак лампа на върха на стълба. — Може някой да е отворил осветителното тяло горе и да е счупил крушките.
— Странно, че стъклата са разпръснати навсякъде. Как е възможно това, ако просто отвориш вратичката и счупиш крушките? А и не мисля, че някой би могъл да ги стигне, освен ако не е гигант.
— И аз съм на същото мнение. Как е възможно счупените стъкла да са навсякъде? Никой не е стрелял по крушките, защото тогава щеше да счупи и външните стъклени панели. Не виждам как можеш да ги счупиш и с камък, освен ако не се качиш на стълба и не ги размажеш. — Марино осветява наоколо и търси следи от стълба. — Честно казано, нямаме представа кога се е случило това.
— Не мисля, че хората от поддръжката на парка ще оставят неработещ стълб твърде дълго — отговарям аз.
— Без него тук става ужасно тъмно, точно на мястото, където е минавала с колелото, когато е била нападната — казва той, докато продължаваме да светим наоколо с фенерите си. — Може някоя откачалка да е счупила лампата. Може да се е покатерила по стълба — кой знае — и да е причакала нея или друга жертва. На това ми прилича… което означава, че нападението е предварително планирано.
— А може лампата вече да е била извън строя и жената да е претърпяла инцидент. — Не мисля, че се е случило точно това, но му напомням да бъде предпазлив, да не се вкопчва в една или друга идея. — Не сме установили със сигурност, че е била нападната. — Повтарям това вече много пъти, но като че ли никой не ме чува.
Правим още една стъпка, после още една и още една. Накрая се озоваваме на около метър от колелото. Тялото лежи на три метра от него и вече мога да видя следите по алеята.
— По дяволите! — измърморвам аз. Точно това очаквах да видя независимо от всички приказки на Барклей. — Някой я е местил!