17.
Човек лесно може да различи подобни следи, но само ако е свикнал да търси съответните неравности в пръстта или нападалите листа. А при мен навикът да се оглеждам за всичко, което би могло да подскаже, че някой е стъпвал някъде или е разместил нещо, неволно или не, се е превърнал във втора природа.
Следите от влачене показват, че тялото е било местено, но не на голямо разстояние. Още една странност, която прибавям към списъка. Горната част на трупа лежи в тревата. Бедрата и краката са върху алеята. Мога да проследя пътя на тялото по следите в чакъла, които започват на броени сантиметри от петите на ниските й спортни чорапи. Хрумва ми, че може някой да е започнал да влачи тялото, но или да е бил прекъснат от някого, или да се е отказал поради друга причина. Питам се какво ли е станало с обувките й.
Обувките, както и блузата й явно липсват, защото предполагам, че е била с тях преди смъртта си. Може да са тук някъде, предполагам. Може да открием куп неща, когато включим осветлението. Пред погледа ми отново изниква колоездачката със синята каска.
Спомням си маратонките й. Надявах се жертвата да не носи „Конвърс“. Не мога да бъда сигурна в това, тъй като с обувките й явно се е случило нещо. Не носи и синьо шалче на индийски мотиви, нито златно колие като младата жена, която срещнах. С тях също може да се е случило нещо. Полагам усилия на волята, за да не погледна отблизо, да не отида направо при тялото и да задоволя непоносимото си любопитство, примесено със страх.
Мога да се приближа на сантиметри от нея. Мога да озаря лицето й с фенерчето си, за да проверя дали това е жената с британски акцент. И дали тя е Елиза Вандерстийл. Но зная, че не бива да го правя. Трябва да пристъпвам към тялото крачка по крачка, търпеливо, предпазливо. Трябва да се преструвам, че не зная какво ме очаква в мрака. Да се преструвам, че не ме е грижа. От мен не се очаква да проявявам чувства, да реагирам по какъвто и да било начин спрямо хората, за които се грижа или които разследвам, но аз го правя, разбира се.
Поглеждам назад, където Харълд и Ръсти продължават да трополят, разтоварват количките и разкопчават големите чанти от черен винил. Чувах тихия им шепот, когато разговарят.
— Нещо против? — питам и разменям малкото си тактическо фенерче за големия фенер на Марино.
Приклякам по средата на алеята и се оглеждам, за да се уверя, че няма да повредя евентуална улика. Мощният фенер с шест хиляди лумена е с изцяло метален корпус и тежи повече от килограм. Има широка леща с шест светодиода и когато ослепително яркият му лъч минава над алеята, озарява песъчинките кварц и силиций.
Те сякаш оживяват от светлината, а парченцата стъкло засияват, когато насочвам лъча към района около колелото. Правя го бавно, методично, не пропускам нито една подробност. Навлезем ли веднъж на територията, на която е извършено самото престъпление, няма връщане назад. Няма да можем да поправим евентуална грешка, затова, имам ли възможност, предпочитам да не бързам, колкото и това да дразни всички останали. Насочвам лъча на фенера покрай колелото, на около три метра от тялото.
Сега виждам по-ясно, че петите й са се влачили по неравната повърхност, докато някой я е местил на близко разстояние, не повече от двайсет сантиметра, както ми се струва оттук. Мога само да предположа, че именно тези следи детектив Барклей е интерпретирал погрешно като свидетелство за борба. Виждам ниски спортни чорапи, сиви на цвят, много сходни с онези, които носеше колоездачката от Харвард Клуб, но не мога да бъда сигурна, докато не се приближа.
— Не съм сигурна какво се е случило тук, но видяното не ми харесва — казвам на Марино. — Нещо не е наред. Сякаш велосипедът й е минал точно оттук, където осветителното тяло на стълба е отворено, а крушките счупени и стъклата са се разпилели навсякъде. Въпреки това обаче тялото й е там? Освен това съмнявам се, че е карала колело по чорапи. Трябва да се приближа. Ще се върна след минутка, ако нямаш нищо против, а ти продължавай да снимаш — казвам аз и се изправям.
Всяка стъпка на огромните ми, закрепени надве-натри калцуни предизвиква стържене по чакъла. Насочвам лъча на фенера по алеята и го проследявам до тялото. От метър или два виждам, че кестенявите й коси са разпилени. Виждам привлекателното й младо лице с чип нос и изящна брадичка, бледата кожа, мръсотията по леко раздалечените устни и очите, които се взират безжизнено през притворените клепачи. Очилата, които носеше по-рано, липсват, ако приемем, разбира се, че жертвата и колоездачката, която срещнах по-рано, са едно и също лице.