— Добре съм. Ако на някого от вас му се допие вода и прииска да се спаси от горещината, камионът ни е ей там.
— Стига в него да няма трупове — шегува се тя.
— Ще ви изненадам приятно, но не пренасяме телата със същия камион, в който почиваме, храним се, пием, работим. За трупа ще пристигне специален микробус — обяснявам.
Полицай Фландърс има широко лице, което не мога да нарека нито красиво, нито непривлекателно. Тя спада към категорията, която майка ми наричаше „обикновени момичета“. Под това имаше предвид момичета със семпла външност, които се намират в по-неблагоприятно положение от „грозните“. Точно така се изразяваше и обясняваше грубите си думи по изключително логичен начин. Поне от гледна точка на ограничения си мироглед. Същата позиция заемаше и Дороти. Красивите момичета не се напрягат в живота, защото не им се налага. Грозните момичета се трудят упорито поради очевидни причини.
Извън тези две категории остават обикновените момичета, които обикновено са синоним на „умни момичета“. Те трябва да полагат повече усилия, за да успеят, но не знаят как да го постигнат или просто не им пука. Така обикновените момичета заемат първите места в класациите за професионално развитие и последните в класациите за привлекателност. Предполагам, че това бе някаква странна версия на баснята „Костенурката и заека“, която майка ми сама си е съчинила, с тази разлика, че в нея няма никаква поука.
Н. Фландърс е толкова обикновена, че Дороти трудно би намерила някоя мила дума, за да я опише. Предполагам, че на възраст е над четиридесет и пет, с невисока, набита фигура, която панталоните с ниска талия и черният кожен колан не правят по-привлекателна. Късо подстриганите й черни коси са затъкнати зад ушите, а под разтворената яка на униформената й риза наднича бяла тениска.
— Ще ви покажа. — Дава ми знак да я последвам. — Има някакъв парцал, не зная дали е кърпа или просто парче плат. Но доколкото успях да видя, някой е повърнал върху него. Имам предвид, че не се приближих на повече от метър — метър и половина и не го докоснах, разбира се.
Осветяваме пътя пред себе си, заобикаляме велосипеда и спираме в периферията на горичката между алеята и реката. Разпознавам рододендроновите храсти, които Барклей посочи по-рано, и докато полицай Фландърс прогонва гъстите сенки с фенерчето си, аз подушвам това, което търсим, преди още да го видя.
— Там. — Фландърс насочва лъча светлина към нещо, което прилича на смачкан на топка парцал, заплел се в ниските клони, сякаш някой го е захвърлил там.
Оставям куфарчето, навеждам се и насочвам своя фенер. Установявам, че Фландърс не е открила парцал или кърпа. Това е блуза, вероятно кремава или бежова. Успявам да различа част от изображението върху нея, лице, нанесено със ситопечат. Спомням си, че жената с колелото, която срещнах, носеше бежово потниче на Сара Барелес.
— Предполагам, че никой не я е снимал — казвам аз и отварям ключалките на куфарчето си.
— Не. Открих я с помощта на фенерчето. А после ви видях да идвате.
— Трябва да повикаме Марино. — Пристъпям внимателно, нахлузила калцуните с грапава подметка върху обувките, които продължавам да чувствам влажни и лепкави върху голата кожа на краката си.
Слагам си ръкавици, този път по-малки, които пасват идеално на ръцете ми. Отварям прозрачен найлонов плик за улики и изваждам чифт стерилни пинсети за еднократна употреба. Обикновено не прибирам в найлон нищо, което не е изсъхнало напълно. Кръвта и другите телесни течности, включително съдържанието на нечий стомах, ще загният и ще се разложат, тъй като в тях ще се развият гъбички и бактерии и ще унищожат всякакви доказателства, като ДНК например.
Обяснявам това на полицай Фландърс, когато чувам Марино, преди да го видя. Стъпките на огромните му крака отекват по алеята.
— Какво има? — прогърмява гласът му в мрака. Показвам му какво сме открили. — Защо смяташ, че е нейна? — Въпросът му е насочен към мен. Изпитвам облекчение, че не го свърза с онова, което му разказах преди малко.
Не ме пита дали блузата ми изглежда позната. Не се интересува дали си спомням как е изглеждала или е била облечена колоездачката, която срещнах два пъти този ден.
— Това е блуза, влажна, покрита с повръщано — казвам аз. — Изглежда се е случило скоро, тъй като нищо не би останало влажно за по-дълго време в тази горещина.
Докато Марино прави снимки, аз му обяснявам, че блузата е прекалено влажна, за да я прибера в хартиен плик. Ще трябва да я сложа в найлонов, но само временно. Ще наредя да я доставят директно в Центъра по съдебна медицина. Правя всичко възможно да съхраня уликата в първоначалния й вид. Ще анализирам блузата, ще я окача в сушилнята, а засега само ще покрия носа и устата си с хирургическа маска.