— Защо не отидеш при двете момичета — предлага Марино на полицай Фландърс. — Не позволявай на никого да говори с тях, ти също не им задавай въпроси. Просто им прави компания, двамата с Док ще дойдем, когато приключим тук.
Тя се отдалечава, а аз подавам на Марино маска. Той си я слага и започва да снима.
— Мамка му! — оплаква се, докато под краката му пращят сухи клонки. — Има неща, с които не мога да свикна! По дяволите!
— Добре ли си?
— Нали знаеш какво става, когато някое хлапе повърне в автобуса? На всички започва да им се повдига.
— Ако ще го правиш, използвай кесия. Да ти дам ли една?
— Не, по дяволите! Виждал съм далеч по-гадни неща!
Подавам му чифт пинсети за еднократна употреба и той хваща блузата с тях и я измъква от храсталака. Поднася я към прозрачния найлонов плик, който държа разтворен. Вече мога да видя, че това е блуза от концерт на Сара Барелес и е скъсана. Памучният плат е раздран на места, но не забелязвам кръв. Ако жертвата е носила тази блуза, когато е била нападната или ранена, по нея би трябвало да има кръв.
Двамата с Марино обсъждаме това, защото ни се струва нелогично.
— Нямам представа как блузата й се е озовала тук — казва Марино, докато продължава да рови из храстите. — И по нея няма кръв, така ли?
— Трябва да я огледам внимателно, но няма да го направя тук.
— Освен ако момичетата не са я съблекли. Може да са я свалили от тялото, защото са я харесали.
— Но защо тогава е скъсана? Защо е съсипана? — питам, докато затварям найлоновия плик.
— Откъде да знаем дали не е била скъсана? — казва Марино.
Не си спомням блузата на колоездачката да бе скъсана. Но и не съм я оглеждала внимателно. По онова време нямах никаква причина да се взирам във всяка подробност, като че предварително пиша доклад за оглед.
— Ще разберем това, когато се върнем в лабораториите — отвръщам аз. — Но отсега мога да ти кажа, че виждам, че е скъсана на много места и е изцапана с повръщано.
— Как се е озовала в храстите? Отговорът може да бъде само един: не е отишла сама там. А тук има доста разровени листа и отъпкана почва.
Поглежда към двете сестри. Виждам гърба на полицай Фландърс и лъча на фенерчето й. След няколко крачки ще се озове при момичетата.
— Да вървим! — Марино излиза от храстите и стъпва на тревата. — Да разберем какво са направили.
19.
Представям се като Кей Скарпета, което не означава нищо за тях.
Не казвам, че съм доктор, госпожа или госпожица. Може да съм ченге. Може да работя за социалните служби. Предполагам, че бих могла да мина и за приятелката на Марино. Нямам представа какво си мислят близначките за мен или какви догадки правят относно причината да се появя тук и да ги разпитам за мъртвото тяло, на което са се натъкнали.
— Как сте? — питам ги аз, оставям куфара си и се усмихвам.
— Добре.
Лицата им са зачервени и изглеждат уморени, но доколкото разбирам, отказали са поканата да изчакат в патрулна кола, в която има климатик. Предпочитат да стоят навън, в горещата и непрогледна нощ. Минава ми през ума, че им харесва да се намират в центъра на вниманието. Имам чувството, че обикновено или ги навикват, или ги игнорират, не бих се учудила, ако се окаже, че са изложени на непосилен присмех и тормоз.
— Би искала да ви зададе няколко въпроса — обяснява им Марино, като има предвид мен. — После ще ви заведем на едно място, където ще бъде прохладно, ще получите нещо за хапване. Искате ли да видите как изглежда едно истинско полицейско управление?
— Добре — съгласява се едната от тях.
— Къде са телевизионните камери? — пита другата. — Защо не са го излъчили по новините? Непременно трябва да го излъчат по новините!
— Не желаем тук да има нито камери, нито репортери — отговаря Марино.
— Защо ги няма?
— Защото аз съм шефът тук — отговаря спокойно Марино. — Сещате ли за онази симпатична полицайка, която беше тук преди няколко минути? Полицай Фландърс ще ви откара в полицията с патрулния си автомобил.
— Загазили ли сме?
— Защо трябва да сте загазили? — пита Марино.