— Защото някой е мъртъв.
— Защото някой е направил нещо лошо.
Докато с Марино идвахме насам, той ме уведоми, че момичетата са на четиринайсет. Имената им са Аня и Еня Румидж. Фамилията им се произнася с „у“, а не с „ъ“, в противен случай би звучала Ръмидж, което означава сбирщина или вехтория. Ама че неподходящи имена за еднояйчни близнаци! Сякаш не им стигат другите подигравки на хлапетата, ами трябва да търпят и тези, свързани с името им. Дарявам ги с добронамерен, изпълнен със симпатия и съчувствие поглед, сякаш всички ние сме се озовали заедно в тази непоносима жега и пак заедно сме се забъркали в тази каша. Това, разбира се, е безкрайно далече от истината.
— Чудя се къде точно стояхте, когато забелязахте тялото — питам аз, сякаш съм объркана и се нуждая от помощта им.
— Там! — Аня, момичето с розовите дрехи, сочи дърветата зад нас, където Ръсти и Харълд продължават да сглобяват скелета на шатрата.
— С други думи, вървели сте през гората, като сте следвали алеята, която води към поляната — пояснявам аз.
— Да, и тогава видяхме колелото на земята.
— Тогава видяхме и нея.
— Когато влязохте в парка откъм Кенеди стрийт, видяхте ли някого? Чухте ли нещо? Интересно ми е колко ли дълго е лежала тук, преди да я откриете?
Обясняват, че не са чули или видели нищо необичайно, докато са прекосявали парка. Не са чули никакви разговори, писъци, викове за помощ. Докато и двете продължават да разказват какво се е случило, аз започвам да си ги представям как вървят по същата алея за джогинг, по която минахме двамата с Марино.
Когато излезли на поляната, видели сцена, която ги навела на мисълта за инцидент с колело. По това време вече било тъмно и наоколо нямало никого. Паркът бил пуст, с изключение на „животните“, както се изразяват. Катерички, може би дори елени, обясняват те. Питам ги в колко часа са открили колелото и тялото на жената, но момичетата само поклащат глави. Нямат представа.
— Какво направихте после? Можете ли да ми опишете какво точно се случи след това? — питам аз, а те поглеждат към Марино. Търсят одобрението му и той ги насърчава с кимане. — На какво разстояние от нея се приближихте? — интересувам се аз.
— Кажете й. Всичко е наред — подканя ги той. — Тя е доктор и се опитва да помогне.
Това явно не са най-подходящите думи. Близначките вперват поглед в трупа, сякаш не е прекалено късно за лекарска намеса.
— Аз съм доктор, който работи с полицията — обяснявам аз, без да използвам помпозни фрази като съдебен лекар, съдебномедицински експерт или съдебен патологоанатом. — Трябва да разберем какво се е случило с жената, която сте намерили. Задачата ми е да открия как се е наранила и е починала.
— Сигурно се е блъснала — казва облечената в жълто Еня.
— А може някой да я е нападнал, защото не е виждала добре. Когато човек не вижда добре, кара бавно, нали така? А когато кара бавно, някой може да го издебне и да му се нахвърли.
— Беше прекалено тъмно — добавя сестра й.
— Прекалено тъмно, за да се кара колело в парка? — продължавам мисълта им, а те кимат.
— Защо решихте да минете оттук? — пита Марино. — Тъмнината не ви ли притесни?
— Не, защото го правим непрекъснато.
— Не, не непрекъснато — възразява облечената в розово Еня. — Рядко минаваме оттук по тъмно, но този път пицата ни се забави.
— Защото ти поиска салам. Макар аз да не исках.
— И какво толкова е станало?
— Добре, дошли сте тук, било е тъмно. Не ви ли е страх да се разхождате сами из парка? — пита Марино, а те поклащат глави.
— Внимаваме за коли. А в парка няма коли. Мама не обича да се разхождаме около коли.
— Не сме дошли и с влак.
— Само се разхождаме пеша понякога. Но не и през зимата или когато е прекалено студено край водата.
— А най-вече, когато е горещо.
— Мама ни дава пари за храна, когато не се чувства добре.
— Днес не се чувства добре.
— Много е уморена.
— Спи и не иска да става.
Местя поглед от едното момиче към другото, от Аня към Еня. А може би от Еня към Аня. И двете се облечени в шорти от ликра с връзки и блузи тип лале. Продължавам да задавам въпроси, а те ми разказват същата история, която вече съм чула от Барклей. Приближили се до тялото, но не го докоснали. Очите им шарят наоколо, докато описват видяното. Когато ги питам колко дълго са изчакали, преди да позвънят в полицията, те не отговарят и не ме поглеждат в очите.