Питам Еня, облечената в жълто, дали тя е позвънила, но момичето поклаща глава в знак на отрицание.
— А ти? — обръщам се към облечената в розово Аня. Сега и двете се втренчват в мен.
— Мога ли да видя телефона ви? — пита Марино. — Обзалагам се, че поне едната, а може би и двете имате телефони. — Момичетата показват, че това не е така. — Значи никоя от вас не се е обаждала в полицията, така ли? Как тогава сме научили за инцидента, след като не сте ни звънили?
— Аз не съм звънила в полицията — казва бавно, но категорично Еня.
И двете продължават да настояват на своето, но първоначално това ми звучи като откровена лъжа. Впоследствие обаче се прокрадва съмнение. Нямам представа какво се е случило.
Знаем, че в полицейското управление на Кеймбридж е постъпило обаждане на телефон 911. Някой е съобщил за инцидент в парка, а това подсказва, че момичетата са имали достъп до телефон. Но ако наистина не притежават телефон, това би могло да означава, че са използвали чужд телефон.
Към това уравнение прибавям наблюденията си от местопрестъплението. Стойката за телефон, монтирана на кормилото на велосипеда, е празна. Ако жената, която срещнах по-рано, е Елиза Вандерстийл, както подозирам, би трябвало да има телефон, защото я видях да поставя айфона си на стойката, преди да потегли по Куинси стрийт и да навлезе в „Харвард Ярд“. Какво се е случило с телефона й след това? Започвам да се досещам и това обяснява защо Аня и Еня са готови да се закълнат, че не притежават телефон.
Може би наистина не притежават свой собствен телефон. Твърдят, че не са се обадили в полицията. Твърде вероятно е да не са имали тази възможност. Не и ако телефонът не е техен, не и ако телефонът е заключен и те не знаят паролата. В такъв случай наистина не биха могли да се свържат с полицейското управление в Кеймбридж. Не биха могли да позвънят дори на 911, без да отключат екрана. Съмнявам се, че биха могли да влязат в режим за спешни повиквания, освен ако някой не им е показал как се прави.
Споделям разсъжденията си с Еня, която е облечена в жълто. Питам я дали знае какво е айфон и тя отговаря утвърдително. Оказва се, че майка й има такъв телефон. Да, знае, че трябва да плъзне пръст надясно по заключения екран, за да се покаже виртуалната клавиатура, с която да въведе паролата. Долу вляво се появява надпис EMERGENCY. Така телефонът влиза в режим на спешни случаи. Трябва само да кликне върху него и може да набере номера за спешни случаи, който в Съединените щати е именно 911.
Затова нито Еня, нито Аня са позвънили на официално обявения номер на полицейското управление на Кеймбридж. Една от сестрите е влязла в режима за спешни случаи и е набрала 911. Точно това Аня, момичето в розово — но не и Еня, близначката в жълто — признава, че е направила.
— Откъде знаете какво трябва да направите? — преструва се на впечатлен Марино.
— Мама ни показа — отговарят двете едновременно.
— Показала ви е как да използвате телефона в случай на необходимост? — предполагам аз, а те кимат.
— Ако трябва да повикаме линейка — пояснява Аня.
— Това ли мислехте, че правите? Че звъните на Бърза помощ? Решили сте, че викате линейка? — питам аз и те потвърждават, че точно това е било намерението им.
— Изобщо не сте помислили за полицията — поема щафетата Марино. — Не сте очаквали да пристигне полицията, тъй като сте позвънили за помощ. И не сте викали полицията.
Те потвърждават, че не са имали никакво намерение да викат полицията. Не са искали ченгетата да идват тук. Обясняват, че са искали да й помогнат, а полицията не помага на никого. Човек се обажда в полицията само ако иска някой друг да загази.
— Или когато някой е лош — казва Аня — и трябва да го заключат в затвора.
С Марино осъзнаваме, макар да не го изричаме на глас, че момичетата не са ни подвели съзнателно за телефона или за това на кого са се обаждали или не са се обаждали. Очевидно е, че не се ориентират добре в ситуацията и не излизат извън границите на понятията спешен случай и престъпление. Едното изисква лекарска помощ. Другото изисква полицейска намеса. Това означава, че не са били сигурни дали жертвата е мъртва и не са предположили, че е била нападната. Първата им мисъл е била, че жената е претърпяла инцидент, и реакцията им е била да повикат медицинска помощ, както ги е учила майка им.