Замислям се за снимката върху британската шофьорска книжка, която детектив Барклей ми показа. Спомням си улицата от адреса в Мейфеър — „Саут Адли“, близо до американското посолство. Не обърнах внимание на номера. Проверявам информацията, която си спомням, и отново не откривам нищо. Доволна съм, че стандартното ми търсене в интернет не е единственото, което можем да направим по въпроса.
Аз не съм Луси. Компютърните ми умения не могат да се сравняват с нейните. При първа възможност ще й звънна и ще й възложа издирването на информация относно Елиза Вандерстийл. Поглеждам телефона си отново. Иконките на съответните приложения ми подсказват дали се е случило нещо ново. Не, няма нищо, което да се превърне в приоритет за момента. Надявам се Луси да е добре. Като се замисля какво се случи днес, лесно мога да си представя душевното й състояние. Имам доста точна представа какво си мисли.
Или по-точно казано, за кого си мисли, кой обсебва мислите й, при това с удивителна скорост, и това е потискащо. Това е опасно, може да изкара човек извън релси. Ако не внимава, един такъв враг, една такава немезида, може да се превърне в обсесия. Луси приема нещата твърде лично. Ще се зарие в работа и ще развие параноя, каквато Марино, Бентън и аз никога не сме развивали и няма да развием, защото не сме били заразени с човешкия вирус, който тя пипна преди години.
Решавам да се върна на местопрестъплението, за да видя докъде са стигнали колегите с опъването на шатрата, което се оказа по-сложно от очакваното. Не можем да включим прожекторите, без да изложим цялото местопрестъпление на показ пред всички, които може би гледат с любопитство натам и дори са приготвили фотоапаратите си. Твърде тъмно е въпреки множеството фенерчета, които проблясват в мрака. Теренът е неравен, осеян с многобройни препятствия от рода на храсти, пейки, лампи…
Първият опит се оказа неуспешен. Наложи се да спрем и да започнем отначало, а това ни създаде повече проблеми от очакваното. Първо, ярките оранжеви очертания, нанесени от Марино, трябваше да бъдат пребоядисани в черно, сетне площта да бъде измерена отново, за да сме сигурни, че няма да разпънем тентата върху някоя улика. Вторият опит не се оказа по-успешен и докато разсъждавам върху това, осъзнавам съвсем ясно, че Марино, Ръсти и Харълд са навън в момента и ще останат там още известно време.
Скриването от любопитни погледи на велосипеда, тялото и личните вещи на жертвата се превръща в инженерно предизвикателство, тъй като едновременно с това трябва да избягваме храсти и дървета и да пазим да не увредим местопрестъплението. Ако не успеят да издигнат шатрата достатъчно бързо, ще се наложи да импровизирам. Бездруго изгубихме твърде много време. Нещата не вървят според плана и все някой ще каже нещо. Най-вероятно Том Барклей.
Марино не би му позволил да придружи близначките до полицейското управление, което означава, че напереният и досаден детектив ще остане тук, ще се опита да наблюдава всичко, което правя, но ще се преструва, че е зает с нещо съвсем различно. Може би се надява да научи нещо, което да го направи по-добър в работата му. А може би се надява да се издъня.
Или просто играе роля, ролята на сврака, която отнася в гнездото си всяка лъскава дрънкулка, в неговия случай всяка по-пикантна клюка. Информацията струва пари и дори да не искат да навредят никому, хора като него са опасни.
Ставам от стола, занитен към стоманената плоча на пода. Лъснатият до блясък метал е студен под босите ми крака.
Успях да сменя копринената блуза, полата и сакото със зелени памучни панталони и блуза, каквито носят хирурзите, но за съжаление съм принудена да остана с влажните и лепкави обувки. В шкафовете тук има дрехи за всички климатични зони, с изключение на Сахара, а аз имам чувството, че напоследък Кеймбридж се е превърнал именно в африканска пустиня. По принцип Центърът по съдебна медицина не е подготвен за продължителен горещ фронт, защото подобно явление е почти непознато в Нова Англия.
Не мога да сменя неудобните си обувки с алтернативите, които предлага мобилният ни център, а именно гумен рибарски гащеризон и водонепроницаеми пожарникарски ботуши. Отварям един шкаф и измъквам нов чифт калцуни. Обувам влажните си обувки и усещам, че тънките кожени стелки са се разлепили и се хлъзгат под босите ми стъпала. Нахлузвам калцуните, но не си правя труда да обличам гащеризон или да слагам ръкавици. Проверявам телефона си отново. Нищо.