— Известно време ще остана на този номер, после… Както можеш да си представиш, чака ме много работа и не мога да повярвам… — Гласът й трепери. — … моля те, обади се при първа възможност. — В объркването си диктува телефонния номер, сякаш не го знам.
Сетне гласът й прекъсва изведнъж.
Ако се е случило това, което подозирам, Рути няма основания да се разстройва. Нищо не може да се направи, но поне Бригс не отменя участието си в последния момент, както можеше да направи.
Бях подготвена за това обаждане, преди двамата с Бригс да застанем пред аудиторията в института „Кенеди“. Така поне получих двайсет и четири часово предупреждение. Не мога да кажа, че не съм го очаквала. Бригс ми каза още в самото начало, че може да не присъства на лекцията. Всичко зависи от това накъде ще задуха вятърът в Пентагона и НАСА, твърдеше генералът и се извиняваше предварително за подобен развой на събитията.
Най-вероятно Рути се е опитала да се свърже с мен, за да ме предупреди, че утре ще трябва да се справям сама. Бригс няма да дойде с мен. Пак ще се справя. Минава ми през ума, че след като изляза от мобилния команден център, ще видя зад дърветата внушителната сграда от червени тухли.
Институтът „Кенеди“ се намира от другата страна на парка. Мисля си по какъв странен начин се навързват нещата. Сякаш стъпвам по поляна, която изведнъж се оказва заплетен лабиринт и не само това, ами не зная нито колко е голям, нито накъде води, нито как да се измъкна от него.
Няма да науча нищо повече относно решението на Бригс да не вземе участие в лекцията, докато не разговарям с него. Стига, разбира се, да успея да се свържа. Възможно е да е заминал в командировка някъде, защото много добре зная колко мрази да подвежда приятелите си, особено мен. Може да е важна клечка в армията, но винаги ще се опита да избегне конфронтацията, особено ако трябва да съобщи лоша новина. Набирам домашния му номер. Никой не отговаря, но чувам характерното писукане на телефонния секретар.
— Рути, аз съм Кей. Съжалявам, че пропуснах обаждането ти — започвам да записвам съобщението си и чувам ехо, сякаш гласът ми звучи от две места едновременно. — Нямам представа защо, но телефонът ми не е звънял. Работя навън, на открито, и може да съм се озовала на място, където сигналът е бил прекалено слаб. Моля те, звънни ми отново.
Изпращам есемес на Харълд и Ръсти, за да се уверя, че някой от микробусите ни е потеглил насам. Може да се наложи да ни почака, но предпочитам да ни е подръка, съобщавам им аз.
10-4, Шефе. Напредваме бавно. Неизбежно е. Запази спокойствие КСМПД, което на езика на Ръсти означава колкото се може по-дълго. Добавил е и емотикон — намръщено, почервеняло от гняв лице.
В дясната половина на фургона, точно зад малкия кухненски бокс, е разположена стръмна стълба, която води навън. Покритите ми с калцуни обувки изтрополяват по металните стъпала. Отварям вратата и излизам навън в горещата нощ. Мигом ме заслепяват мощни газоразредни лампи с високо налягане. Чувам гърленото боботене на мощния генератор. Подушвам високооктанови бензинови пари, които не биха могли да идват от дизеловия генератор на мобилния команден център. Изведнъж всичко потъва в тишина и мрак.
— Ехо? — Страхът прониква до мозъка на костите ми, тъй като чувам шумолене на трева. Някой крачи енергично през поляната. — Кой? Кой е там?
В мрака изниква слаба, стройна фигура, която се устремява към мен.
— Лельо, аз съм. Не се плаши — казва Луси, но прекалено късно.
Адреналинът ми достига рекордни нива. Объркана съм. Включвам тактическото си фенерче, но го насочвам надолу, за да не я заслепя. Изключвам го също толкова бързо. Отначало се чувствам глупаво, а после започвам да се ядосвам.
— По дяволите, Луси! — Сърцето ми бие до пръсване, мислите ми се разпиляват като ято подплашени птици. — Не се промъквай така! — Пулсът ми бумти. — Божичко! Добре че нямам пистолет!
— Не зная дали е добре. Особено сега.
— Можех да те застрелям! Не се шегувам!
— Няма място за шеги. Освен това не се промъквах. — Тя се оглежда наоколо, явно се опасява, че не сме сами. — Току-що пристигнах и видях да излизаш от камиона. Точно теб търсех.
— Защо? — Поемам дъх бавно и дълбоко. Топлият въздух изпълва белите ми дробове.
— Радвам се, че си добре. — Тя се взира първо в мен, сетне в улицата, накрая поглежда нагоре, сякаш очаква някой да ни нападне.