На един от тях видях Луси да вкарва тъй наречената си семейна кола на стойност четиристотин хиляди долара в гаража редом с линейките и микробусите, които превозват трупове. Дори полицаите не могат да паркират там и това ме подсеща, че Луси обича да държи скъпите си коли далеч от прахоляка и мръсотията на улицата, на безопасно място от капризите на природата. Звучи малко егоистично и от време на време някой колега изразява недоволството си от тази практика. Не това ме притеснява в момента обаче. А пилотският й гащеризон.
Когато камерите засякоха Луси сутринта да слиза от електриковосиньото си купе, задвижвано от дванайсетцилиндров двигател с мощност шестстотин и петдесет конски сили, тя бе облечена в прокъсани джинси, торбеста блуза и маратонки. В едната си ръка държеше чаша кафе, а на гърба си бе метнала черната си тактическа раница, която изобилства с безброй отделения и служи едновременно като походен офис и оръжейна.
Сега като се замисля, Луси взима тази раница, когато лети някъде. Явно по някое време през деня се е преоблякла в един от огнеупорните си пилотски гащеризони, изработени от лека и здрава специална материя, наречена номекс. Гащеризонът й е в цвят каки и върху левия джоб на гърдите й е избродиран синьо-червеният кръст на Центъра за съдебна медицина. Често лети с двумоторния си хеликоптер когато и където си пожелае.
Сега обаче е късно. Тъмно е като в рог. Навън е ужасно горещо. Предстои ни тежко разследване на убийство. Майка й се намира на борда на самолет, който лети към Бостън. Не разбирам какво става.
— Питам се защо си облякла тези дрехи. — Правя опит да повдигна въпроса колкото се може по-тактично, а тя поглежда пилотския си костюм, сякаш е забравила какво е облякла. — Ще летиш ли някъде? Или вече ли се върнала?
Това обаче ми се струва нелогично. В днешния си пик температурите надхвърлиха трийсет и осем градуса при влажност на въздуха над седемдесет процента. Колкото по-горещо и по-влажно е, толкова по-неефикасна става работата на хеликоптера, а Луси подхожда изключително педантично към метеорологичните условия. Изчислява всевъзможни фактори като полезен товар, въртящ момент, температура на двигателя и прочее, освен това се замислям колко пъти съм я видяла днес.
На съвещанието с колегите, пред асансьора, зърнах я и в стаята за почивка, когато надникнах там в търсене на Брайс. Последния път, когато я видях, вероятно е било към четири следобед. Тогава излизахме от залата за аутопсии задно с моята заместничка доктор Зенър и минахме покрай лабораторията за виртуална реалност.
Луси беше вътре и подменяше някакви проектори. Разменихме няколко думи. Тогава не беше облечена в пилотски гащеризон.
22.
Тя не отдава никакво значение на пилотския си костюм, обяснява, че е разляла кафе и е трябвало да се преоблече.
Зная кога племенницата ми отговаря уклончиво. То е очевидно като меднорусите й коси и безспорно като изящния нос върху красивото й лице. Проверявам телефона си, тъй като минутите се нижат, а не получавам никакви новини от Харълд или Ръсти относно напредъка им по издигането на тентата.
Обикновено Луси проявява инициатива и сама предлага да провери докъде са стигнали. Все пак тя е инженер, може да успее да им помогне с нещо. Сега обаче не предлага услугите си и не проявява желание да отиде където и да било. Очевидно си е наумила нещо, след като се появи неканена, без никаква причина. Очаквам да чуя какво има, докато прикривам нетърпението си, като поглеждам непрекъснато към телефона си.
Не искам да притискам Ръсти и Харълд. Няма да им помогна с нищо, ако започна да им досаждам с натяквания да побързат, при положение че имат проблеми с вдигането, както грубо се изрази Марино последния път, когато проверих докъде са стигнали. Вероятно не би трябвало и да стоя в тъмнината и да разговарям с племенницата си. По-добре ще направя, ако се върна на поляната и проверя как са останалите. Не искам някой да припадне от жегата или да се нуждае от каквото и да било. Не искам и да тръгнат досадни слухове.
Не искам някой да подхвърли, че съм седяла на хладно, вдигнала крака на бюрото си в мобилния център, докато останалите са се бъхтали навън, на тъмно, в условия, които по нищо не се отличават от Долината на смъртта след залез. Не искам някой да подхвърли, че през това време съм бъбрила сладко-сладко с племенницата ми, пристигнала на местопрестъплението с ферари, което струва повече от къщите на колегите. Майка ми не спира да натяква, че външният вид е всичко. Няма представа колко е права в наши дни.