Хората — особено полицаите — се нуждаят от съвсем малко, за да поставят под въпрос професионалните умения на някого или доверието си към него. Още по-малко им трябва, за да се усъмнят в честността му, и още по-малко, за да поставят под съмнение скромността и благоприличието му. Всеки намек, че съм се почувствала привилегирована или съм проявила мързел, може да се отрази неблагоприятно върху мнението на съдебните заседатели. Истината е, че почти всичко може да му се отрази неблагоприятно.
— Луси, трябва да отида и да проверя как вървят нещата… — започвам аз, а тя пристъпва към мен и ме хваща за ръката така, че да не мога да направя крачка напред.
— Нека се разхладим и пийнем нещо — отговаря и това не е предложение.
Поглеждам към фенерите, които пронизват нощта в далечината. Сетне извръщам поглед към върволицата от автомобили по Кенеди стрийт и несекващия трафик по моста. Оглеждам нарастващия брой полицейски коли около нас. Не виждам никого в тях. Около нас няма дори един човек, който да чуе разговора ни.
Не се съмнявам, че Луси усеща как врагът диша във врата й. Каквото и да кажа, няма да променя убеждението й. Прилича на войник с посттравматичен синдром. Не можеш да убедиш човек в подобно състояние, че няма за какво да се тревожи. Колкото и да му говориш, не можеш да прогониш кошмарите и фобиите му. Няма да му помогнеш с жизнерадостни мисли и пожелания за сладки сънища.
Страстите, триумфите, трагедиите, флиртуванията дори в миналото на Луси са част от психологическото й програмиране. Най-силно върху съзнанието й се е отпечатало преживяното в Куонтико. Именно това бяха най-щастливите и най-нещастните моменти от младите й години. С моята благословия и под мое ръководство, тя пое по трудния път и се сблъска челно с едно истинско чудовище. Това стълкновение бе с мащабите на същински катаклизъм, а аз дори не успях да го предвидя. Оттогава Луси не е същата. Нито пък аз.
Психическите травми могат да се превърнат в проблеми, които подобно на грешките при четене на системния диск на компютъра невинаги могат да бъдат отстранени. Притеснявам се, като се замисля колко често спонтанните, избухливи дори реакции на племенницата ми не са довели до резултата, който е преследвала. Обикновено не коментирам действията й. Изчаквам сама да си изясни някои неща, но това като че ли не се случва толкова често, както преди. Все по-трудно ми става да преценя на какво да вярвам и на какво не. Кое е реално? И кое не е? Дори самата Луси невинаги знае отговора на тези въпроси. Ако можех да изтрия онази психопатка Кари Гретхен от лицето на земята, бих го сторила дори само поради тази причина.
Тя успя да лиши Луси, която възприемам като моя собствена дъщеря, от онова спокойствие на духа, което би могла да изпитва в живота си, и аз не мога да направя почти нищо. А бог ми е свидетел, че съм се опитвала. Бог ми е свидетел, че горчиво съжалявам за случилото се. Ако наистина бях майка на Луси, би трябвало да призная, че съм се провалила в тази си роля. Тя е най-важната задача, с която би трябвало да се справя.
Това е едно от нещата, които никога няма да простя на Кари Гретхен. В такива моменти осъзнавам до каква степен желая тя да изчезне от лицето на земята. Да бъде заличена. Веднъж и завинаги. Като чумата. Или като туберкулозата.
— Добре — отстъпвам небрежно пред молбата на Луси, без да разкривам нищо важно, в случай че не сме сами и някой може да ни чуе. — Ще се скрием от жегата, ще пийнем по нещо, но ще го направим бързо. Както вече си се досетила, вдигането на тентата отнема повече време от планираното.
— Законът на Мърфи.
— Вдигнат ли тентата, няма да остана и една минута тук.
— Добри неща се случват на онзи, който умее да чака — отвръща Луси с популярно клише, очевидно предназначено за онзи, когото подозира, че ни подслушва.
Имам чувството, че напоследък не говорим за нищо друго освен за шпиониране, следене, подслушване, манипулиране, преследване, хакване, дебнене… Нищо чудно Кари наистина да се крие там някъде в мрака и да се забавлява, като следи всяка наша стъпка, чува всяка наша дума.
Колкото повече мисля за нея, толкова повече се ядосвам, но не казвам нищо пред Луси. Набирам мълчаливо личния си код за достъп на цифровия панел върху страничната врата на фургона.
— Внимавай! — прошепва племенницата ми в ухото ми и аз долавям канелата в дъха й. Много добре зная, че съществуват телеобективи, с чиято помощ някой може да проследи цифрите и символите, които въвеждам.