Колко жалко, че притежава вродена склонност да гравитира около онова далечно царство на омразата, създадено от Кари, като нощна пеперуда край пламъка на свещта. Луси вярва, че е капитан на собствения си кораб, че е господар на собствената си съдба. Че се радва на свободна воля. Аз обаче не съм сигурна в това.
— Защо? Ти говори ли с него? — питам аз.
— Да — отвръща Луси.
Как бих искала да премахна това проклятие от нея, стига да можех. Бих го поела върху себе си, ако това означава да я освободя. Бих направила почти всичко. Странно, но отново се сещам за младата жена с колелото, за думите, които изрече, преди да се понесе по нагорещената от слънцето улица.
Онова, което не те убива, ще прави по-силен.
Ами ако то все пак те убие? Този въпрос трябва да си зададем, защото Кари не ни прави по-силни. Прекалено късно е. Прекосихме тази граница преди две десетилетия, когато тя ни показа — при това по възможно най-кошмарния начин — че още е жива. Оттогава насетне ние се опитваме да отвърнем на ударите й, но съпротивата ни става все по-вяла, тъй като тя постоянно ни обезкървява и осакатява, а ние пребиваваме в състояние на постоянна загуба на сензорни възприятия.
Нито виждаме, нито чуваме Кари. Не установяваме контакт с нея, освен ако тя не го пожелае съобразно своите собствени правила, тъй като най-голямото й предимство е именно внушението, че не съществува. Да кажем, че е направила нещо ужасно, е почти като да заявим, че го е направил сатаната. С тази разлика, че още нося белезите от срещата си с нея, а мнозина загубиха живота си.
— Интересно ми е с какво се занимава Бентън в момента. — Опитвам се да звуча спокойна, макар това да не съответства на душевното ми състояние. — Позвъниха му от Вашингтон почти по същото време, когато Марино ми се обади за този случай. Как ти се стори?
— Трудно ми е да преценя. Сигурна съм, че беше в кола, когато се чухме — отговаря Луси.
— В кола? Или в неговата кола? — Облягам се на кухненския плот срещу племенницата си. — Чудя се дали се е случило нещо, дали работи заедно с други агенти на ФБР. Спомена, че заплахата от терористична атака е повишена, а сред потенциалните мишени са Вашингтон и Бостън.
— Не ми каза нито какво прави, нито с кого е в момента — отвръща Луси. Ярката светлина ми помага да различа едва доловимата издутина от пистолета под десния крачол на панталона й.
23.
Кобурът е пристегнат точно над ботите й. Не мога да видя какво носи, но най-вероятно е деветмилиметров „Корт“ от лимитирана серия, произведена ръчно в Германия. Нямам представа какво държи в колата си, но там със сигурност има един пистолет с голям капацитет на пълнителя, а може би и някое по-мощно оръжие.
— Не знам дали шофираше или се возеше, но тонът му ми подсказа, че не е сам — казва Луси, протяга ръце зад гърба си и опира длани върху ръба на кухненския плот.
Подскача, намества се отгоре и се обляга на шкафа. Краката й се поклащат във въздуха, черният кобур на пистолета й се показва изпод крачола. Прибира силните си ръце в скута си. Забелязвам семплата платинена халка от „Тифани“ на безименния пръст на лявата й ръка.
Никой от нас не бе поканен, когато двете с Джанет сключиха граждански брак в Кейп миналата година, малко след смъртта на Натали. Но както обясниха Луси и Джанет, не са предприели тази стъпка, за да доказват любовта си. Изобщо не са имали намерение да доказват каквото и да било. Направили са го, за да осиновят Деси.
— Защо си се обаждала на Бентън? — питам. — И по кое време?
— Преди малко. След като чух последните новини от Тейленд Чарли — казва тя за мое най-голямо учудване.
— Защо, по дяволите, си го притеснила в толкова напрегнат момент? — Не мога да повярвам, че го е направила.
— Случиха се неща, за които не знаеш. Изплуваха и някои подробности от миналото. Важно е, затова си позволявам да притесня и теб — казва тя, но аз продължавам да се съмнявам.
Луси крие нещо от мен. Виждам го по лицето й. Чувствам го. Бентън също е замесен в това. Питам я отново дали той е добре. Отговаря ми, че бил зает, но аз отбелязвам, че всички сме заети. Луси ми съобщава, че Тейленд Чарли е изпратил поредния си аудиоклип в обичайното време — шест часът и дванайсет минути. Това е преди повече от три часа. Започвам да се ядосвам. Не разбирам защо трябва да отклоняваме вниманието си от разследването на убийство, което водим в момента.
— Не искам да прозвучи грубо — уверявам Луси, — но тази информация съвсем не е нова. Той изпраща всичките си смахнати послания именно в шест и дванайсет. Като сама знаеш, прави го целенасочено. Нека позная. Новият запис е напълно идентичен с предходните. Разликата е единствено в съдържанието. Дължината на записа е точно двайсет и две секунди и четири десети.