— А 224 е номерът на къщата, в която двете с мама сте живели в Маями. — Луси явно няма да се откаже с лека ръка от това, което си е наумила, макар да не разполага с никакви доказателства в подкрепа на твърденията си.
— Двеста двайсет и четири и двайсет и две цяло и четири десети не е едно и също.
— От гледна точка на символиката няма никаква разлика.
— Не съм сигурна дали трябва с такава лекота да допускаме наличието на преднамерена символика. — Подбирам внимателно думите си, за да не я засегна. — Часът на изпращане е шест и дванайсет минути, а дължината на записа е двайсет и две секунди и четири десети, но това може да са напълно случайни елементи от някакъв програмен код.
— Фалшивото оплакване до полицията в Кеймбридж също е подадено в шест часа и дванайсет минути — напомня ми Луси, сякаш изобщо не е чула какво казах току-що.
— Така е. Но това може да е най-обикновено съвпадение… — Не довършвам изречението, защото зная, че най-вероятно не е.
Поглеждам телефона си. Никакви новини от Ръсти и Харълд. Изпращам съобщение на Марино:
Как върви?
— Чуй ме, лельо Кей — започва Луси, докато се взирам в телефона си в очакване на отговор от Марино, — не ми е приятно да призная, че не успях да ти помогна заради няколкото случая, по които работех едновременно.
Потупва джобовете на пилотския си гащеризон и изважда малка тенекиена кутийка с любимите си бонбонки с канела. Те подрънкват тихичко, докато отваря капачето и предлага и на мен. Замислям се върху избора й от думи. Няколко случая. Явно премълчава нещо. Взимам си бонбон. Лютиво-сладкият мирис изпълва ноздрите ми и насълзява очите ми.
— Когато разговаряхме преди два часа, бях ангажирана с позвъняването на 911. — Луси прибира кутийката в джоба си и го закопчава. — Опитвах се да разбера какво, по дяволите, става, кой стои зад това, защо го прави. Не мога да върша всичко едновременно.
— Дори ти не го можеш. — Премествам бонбончето встрани и отпивам глътка вода.
Започва да излага проблема, като твърди, че по-рано тази вечер сме били атакувани едновременно на няколко фронта. Отново използва същата дума.
Няколко.
— Часът е избран целенасочено. Убедена съм, че става въпрос за свързани помежду си атаки, които са дело на един и същи човек или на няколко души. Това ме навежда на мисълта, че ще последват и други — добавя тя.
Истинският въпрос не е какво става в момента или какво може да последва след малко. Нито как. Или защо. А кой. Тъкмо това е неизвестната в уравнението. Непрекъснато си повтарям, че очакването зад всяко действие, което се отклонява от нормалното, да се крие сатанински кукловод, е опасно и може да се превърне във фикс идея.
В никакъв случай не подценявам Кари Гретхен. Отлично познавам престъпните й наклонности и коварните й способности. Зная какво означава да бъдеш малтретиран физически от нея, тъй като едва не загинах в ръцете й и обработвах местопрестъпленията и правих аутопсии на жертвите й.
За мен тя съвсем не е абстракция. За нещастие кошмарното шоу на ужасите с автор Кари Гретхен не е единственото в програмата. Отварям съобщението, което Марино току-що ми изпрати.
Голяма каша. Остани в готовност за момента. Не можеш да направиш нищо.
Иска ми се да не беше определял местопрестъплението като „голяма каша“. Надявам се това да не рефлектира върху нас в един момент.
— Достатъчно е да кажа, че малкото, което успях да дешифрирам от аудиозаписа, беше по-лошо от обичайното. — Луси продължава да ми предава съдържанието на най-новото послание на Тейленд Чарли. — Този пъти попада прекалено близо до целта.
— Какво смята Бентън?
— Нямах намерение да му съобщавам подробности по телефона, не и при положение че не е сам и особено ако е в компанията на други федерални агенти — отговаря Луси. Чудя се как може да знае с кого е Бентън, ако той сам не й е казал. — Освен това не исках да повдигам въпроса за Натали — добавя тя за мое най-голямо учудване.
— Имаш предвид Джанет, а не Натали — поправям я аз, тъй като решавам, че се е объркала.