— Звучи ми напълно в стила на Кари — признавам аз. — Допускам, че е запозната с подобна технология.
— Можеш да бъдеш сигурна, че Кари разполага със същите умения като мен — заявява неохотно Луси. Виждам, че не й е лесно да направи подобно признание.
За мен е още по-трудно да го чуя. Изведнъж Луси повдига въпроса за Брайс. Очаквах да го направи от известно време. Заявява, че той не е имал представа за начина, по който изтича информация за разговори, които смятам за съвсем обичайни.
— Включително подробности за временната татуировка, която страничен наблюдател не би могъл да види в никакъв случай. — Луси взима телефона си. — Дори да е свалил чорапа си в даден момент, татуировката е прекалено малка и избеляла, след като се е опитал да я премахне.
Луси обяснява, че когато чула за обаждането на 911, веднага помолила Брайс да направи снимка на татуировката и да й я изпрати по мейла. Подава ми телефона и виждам листа марихуана над десния глезен на Брайс. Цветът е тревистозелен, но вече помътнял. Татуировката е с размерите на пъдпъдъче яйце.
Сега като гледам изображението, разбирам защо никой в службата не забеляза тази временна татуировка. Невъзможно е човек да я види, освен ако не се намира в непосредствена близост до Брайс, когато чорапът му е свален или събут. А може някой да е чул за шегата, която Брайс е решил да си направи на онова парти, и тази подробност да е достигнала до фалшивото оплакване, подадено тази сутрин в полицейското управление на Кеймбридж.
— Кръгът от заподозрени би трябвало да е много малък — заключава Луси. — Трябва да е някой, който е знаел какво е правил Брайс снощи.
— Какво ти каза той? — питам.
— Че си е поставил фалшивата татуировка по време на вечеря с приятели. Не е поствал абсолютно нищо в социалните мрежи и няма представа кой би могъл да знае, освен приятелите, с които е бил. Само това пише в имейла до мен. Не съм разговаряла лично с него.
— А може би трябва да го направим. — Отпивам нова глътка вода и се опитвам да не мисля за празния си стомах или за късния час.
Опитам се да не мисля и за онова шабли, което не изпихме с Бентън, нито за влажните обувки, които сякаш са залепнали за босите ми крака. Според най-новата информация, изпратена от Марино преди няколко секунди, шатрата не е издигната, защото разпъването на страничните платна между няколко големи дървета им създава проблем. Част от металната рамка е паднала. Самият покрив на шатрата също не пасва. Или нещо подобно.
— Споменавала ли си някога пред Брайс, че когато си учила в Маями, някои деца са те наричали дивачка? — казва Луси и имам усещането, че някои от най-противните призраци от миналото са възкръснали.
— Шегуваш се — отвръщам аз.
— След като Тейленд Чарли го споменава, трябва да го е научил отнякъде. Затова питам.
— В последния запис се споменават и сестрица-мръсница, и беднячка-дивачка?
— Да — признава Луси и някъде дълбоко в мен се надига възмущение.
Долавям срам, който е задрямал, за разлика от гнева ми, който ври и кипи, защото някой анонимен мръсник продължава да ровичка в миналото ми, да се подиграва с него и да го осквернява.
— Да го изясним веднъж завинаги — предлагам аз, ставам от металния стол и пъхам ръце в джобовете на якето. — Брайс знае неща, дори да не подозира. Да го попитаме.
Луси отваря файл само с няколко кликвания с мишката. Миг по-късно на екрана се появява моят административен помощник Брайс Кларк. Луси е установила видеоконферентна връзка благодарение на разработено от самата нея приложение, което представлява усъвършенстван вариант на Скайп или Фейстайм. Не си губи времето с любезности, а го пита направо какво знае за детството ми в Южна Флорида. Обсъждал ли го е с някого? По-специално напоследък?
— Всички знаем, че са били бедни като църковни мишки — отговаря той. — Но не мисля, че го е споменавала изрично, когато сме седели и разговаряли на подобни теми. С теб ли е?
— Да — обаждам се аз.
— Не че ни остава много време да седим в офиса и да си бъбрим, нали, доктор Скарпета? — Той ми маха с ръка и симпатичното му момчешко лице надзърта замъглено от екрана на компютъра. — Спипахте ме! — Вдига кафява бутилка сайдер „Енгри Орчард“ с онова странно намръщено ябълково дърво на етикета. — Това ми е втората, но вече съм си у дома и никой не може да каже, че пия в работно време. Въпреки че разговарям с вас, не съм на работа, нали? — Мисля, че говори на мен. Не съм сигурна дали това е въпрос или коментар, дали се опитва да прояви чувство за хумор или не. Често се държи по този начин.