— Приятелите, за които ми разказа по-рано… — казва Луси и опира брадичка на ръката си. Обръща се към него, сякаш стои от другата страна на бюрото. — Обсъждаш ли работата си с тях?
— Никога не съм казвал нещо излишно — отвръща той. От картината на екрана съдя, че Брайс седи в дневната си и е спрял телевизора на пауза.
— А за нея? — пита Луси и ме поглежда.
— Да не би да се опитваш да ме изкараш нелоялен? — протестира Брайс. — Да не би да казваш, че обсъждам доктор Скарпета зад гърба й?
— Не казвам нищо. Задавам въпроси. Сигурен ли си, че никой от приятелите, с които си вечерял снощи, не е поствал информация за татуировката ти? Не че съм видяла нещо някъде…
— И няма да видите, защото няма нищо — възразява той. — Защо да го има в интернет?
— Точно това се опитваме да открием. Как е възможно някой да разбере за татуировката — казва Луси.
— Може би някой не е допускал, че това може да създаде проблем? — Предлагам му възможност да излезе с чест от положението.
— Не, по дяволите! Всичките ми близки знаят, че подобни неща могат да ми докарат неприятности заради шефката ми — казва той, сякаш не съм тук. — Всичко може да бъде използвано срещу всекиго в съда.
Продължава да се възмущава известно време, опитвайки се да внуши по обичайния си завоалиран начин, че за него е съвсем обичайно да го викат в съда и да подлагат думите му на съмнение. А това не е вярно. Никога не са го викали в съда за каквото и да било, освен като съдебен заседател, но винаги си е правил отвод.
— Къде беше снощи? — пита го Луси.
— Поканихме две други двойки на домашно приготвена мексиканска храна. Знаеш, че това е нашият специалитет — усмихва се Брайс на монитора, стоплен от приятния спомен. — Енчилади с пресни люти чушлета халапеньо и разядка от гуакамоле, плюс такос и най-страхотните маргарити, приготвени с отлежала текила, която пазим от миналата Коледа. Онази, която майка ти ни подари.
Думите му ме сепват в първия миг. После осъзнавам, че има предвид Дороти. И разбирам за какво говори.
26.
По време на ваканцията, която изкарахме в Маями миналата година, се наслушах на приказки за невероятната щедрост на сестра ми, за това каква невероятна сладурана е тя, както се изрази Брайс.
Всеки път, когато двамата с него обсъждаме служебни въпроси по телефона, разговорът неизменно се насочва към Дороти. Ако ли пък реши, че тя е наблизо и може да го чуе, Брайс не пропуска да спомене колко много му е харесала текилата. Или ще извика „здравей“, сякаш тя може да го чуе. Или ще ме помоли да я попитам нещо. Ужасно досадно!
— О, как се казваше? — Брайс щраква с пръсти няколко пъти на екрана на компютъра. — „Патрон“, страхотна текила. Кутията беше облицована с истинска кожа. А майка ти ни даде онази фантастична рецепта с нектар от агаве и прясно изцеден сок от лайм, които се смесват в охладена чаша без никаква сол. Обещах й да се усъвършенствам, за да я поканим, когато дойде в града. И както можеш да си представиш, шестимата се забавлявахме чудесно — казва той и подбелва театрално очи. — Може да попиташ задръстения ни съсед.
— Кои приятели си поканил? С кого си пил текила? — интересува се Луси. — И кога каза на майка ми за това?
Брайс изброява четири имена, които съм чувала да споменава през годините, докато Луси въвежда информацията в търсачката. Моят подпийнал главен администратор продължава да защитава опетнената чест, както се изразява, на своите най-добри приятели, които познавал… откога… откакто се помни? Думите му прозвучават като въпрос.
— И знаеш ли какво? Мога да гарантирам, че никой от тях няма нищо общо с онзи мръсен лъжец, който се е обадил на 911 и е заявил, че доктор Скарпета ме е ударила на обществено място — завършва разпалено той.
— Не съм те удряла — напомням му аз да внимава с избора на думи. — Внимавай какво говориш, Брайс!
— Само повтарям съобщението, отправено до полицията от някаква откачалка, представила се за съвестен гражданин. — Русите му коси са леко разрошени, сините му очи се впиват в монитора, а изражението му е искрено.
— Кога каза на майка ми, че ще й приготвиш маргарита? — връща го Луси към въпроса отпреди малко.