— Ами… днес е сряда. Предполагам, че е било понеделник вечер, когато обсъждахме полета й и други неща.
— А фалшивата татуировка? Къде си я направи? — пита Луси. — И кой може да я е видял?
— Ау! Приберете гумените палки! Или в наши дни на мода е симулираното давене? В нашата дневна. И в нея нямаше никой друг. Чувствахме се комфортно и безопасно в собствения си дом. Навън беше прекалено горещо. Не че фалшивите татуировки и коктейлите „Маргарита“ са престъпления, доколкото съм чувал.
— В колко часа? — пита Луси.
— Чакай да помисля… Беше по тъмно, разбира се, вече бяхме вечеряли. Мисля, че по същото време както и сега. Десет без петнайсет или десет. Може би дори беше десет и половина, когато осъзнах, че временната татуировка съвсем не е толкова временна, колкото я представят. Мислех дори да се обадя на производителя и да се оплача.
— Да поговорим за прякорите — казва Луси.
— Не се съмнявам, че са ми измислили цял куп. Може да не искам да чуя някои от тях.
— Имах предвид прякорите на твоята шефка — казва му Луси и ме поглежда.
Когато го пита за прякорите от детството ми, които може би е чувал, той пита:
— Например?
— Ти ми кажи. — Луси няма никакво намерение да му съобщи подробности, които той не знае.
— Може да са я наричали Многознайка. — Брайс бърчи чело, както прави, когато се замисля усилено. — Но предполагам, че това би трябвало да се очаква. Не искам да обидя никого, но… — добавя той заради мен, предполагам.
— Кажи ми, ако се сетиш още нещо — подканя го Луси. — Случайно подхвърлена фраза, колкото и невинна да ти изглежда. Някой може да е изтървал нещо, без да се усети.
Брайс обещава да си помисли. Луси натиска бутона на мишката и той изчезва от екрана.
— Това стеснява кръга, но не ме кара да се чувствам по-добре. — Луси се завърта на стола си и се обръща с лице към мен, когато аз проверявам телефона за нова информация. — Ако тази история с временната татуировка се бе случила в бар, ресторант или друго обществено място? — пита тя, докато чета съобщението на Харълд.
Шатрата е готова. Очакваме те.
— Възможно е някой да ги е наблюдавал. Но в хола в собствения му дом? — казва Луси.
Вече ме очакват на местопрестъплението. Казвам й, че трябва да вървя, след което я моля да открие каквото може за Елиза Вандерстийл. Разказвам й набързо за двете си срещи с младата жена, която подозирам, че е мъртва. Дори да е изненадана, Луси не го показва. Аз обаче забелязвам пламъчетата в зелените й очи, които проблясват като изумруди, озарени от лъч светлина.
— Откъде научи името й? — пита ме Луси и аз й казвам за британската шофьорска книжка.
— Къде са я открили и защо смятате, че принадлежи на жертвата? — продължават въпросите.
— На алеята за джогинг между тялото и велосипеда. Марино може да ти изпрати снимката по мейла.
— Повечето случаи съвсем не са сложни, лельо Кей. Обикновено всичко е точно така, както изглежда на пръв поглед. Този обаче няма да е лесен. — Разсъжденията й звучат логично, но зад спокойно изречените думи се крие подтекст. Надигам се от стола.
— Криеш нещо от мен. — Звуча толкова банално.
Звуча наивно, достойно за присмех, защото Луси винаги крие нещо от мен. Аз също крия доста неща, особено по отношение на Дороти.
— Имам предчувствие. Не мога да кажа нищо повече засега. — Луси ме поглежда както прави, когато не иска да говорим повече на дадена тема. — Ще ти се обадя, когато разполагам с нещо, което мога да потвърдя.
Сега си спомням какво каза преди малко. Няколко случая, по които работи едновременно. Съобщавам й за обаждането, което Марино е получил уж от Интерпол. Единственият й коментар е: Още едно.
— Луси, не прибързвай в намерението си да припишеш всичко на Кари — предупреждавам я аз.
— Не съм решила нищо — отвръща ми тя. Долавям упорството й, което прилича на твърд и груб бетон под тънък килим.
— Знаеш къде да ме намериш. Едва ли ще те изненадам, ако ти кажа, че днес няма да имам възможност да се видя със сестра си. — Упорито избягвам да я наричам „майка ти“ винаги когато мога. — Моля те, извини ме пред нея, че с Бентън не успяхме да я вземем от летището. И двамата съжаляваме.
За малко да кажа, че очакваме с нетърпение да се срещнем с Дороти, че я каним в дома си, че ще й приготвим вечеря и ще я заведем на театър. Това не би било вярно и Луси го знае. Мразя да лъжа, особено човек, който е бил мамен и пренебрегван от собствената си майка, която се държи мило само когато й изнася. Аз също не съм най-добрият човек на света, просто защото не мога да прощавам. Не мога да простя на сестра ми. Никога няма да й простя.