— Обсъждал ли си това с нея? — питам Марино. — След като си толкова разтревожен, че някой може да ни шпионира, не смяташ ли, че трябва да поговориш с нея? Нали това й е работата?
В мига, в който изричам тези думи, телефонът ми иззвънява. Обажда се Луси, която е разработила собствена версия на „Фейс Таймс“, приложението за видеотелефонни разговори на „Епъл“, и настоява да го включи, за да се виждаме, докато говорим.
— Тъкмо навреме! — възкликвам аз, когато красивото й лице изпълва дисплея на телефона ми. — Точно за теб говорехме!
— Имам само една минута. — Очите й ме пронизват като зелени лазери. — Три неща. Първо, майка ми се обади току-що, за да каже, че самолетът й ще закъснее малко. Аз обаче не бих казала „малко“, макар че тя се изрази точно така. Към момента никой няма представа кога ще излети. Не съм сигурна, че и в службата за контрол на въздушното движение са наясно със ситуацията. В момента задържат всички излитащи самолети.
— Какво са им казали? — питам аз, обзета от притеснения.
— Че сменят гейтовете или нещо подобно. Разговаряхме съвсем накратко, но според нея ще кацне към десет и половина или единайсет.
Много мило от страна на сестра ми да ме предупреди, минава ми през ума. Двамата с Бентън сме достатъчно заети, а тя изобщо не би се замислила дали да ни накара да я чакаме цяла нощ на летището.
— Второ, това дойде току-що от Тейленд Чарли. — Очите на Луси се движат, докато говори, и се опитвам да отгатна какво прави. — Още не съм го прослушала. Ще се заема веднага щом се освободя от тези глупости, свързани с обаждането на 911.
— Предполагам, че става въпрос за още един аудиозапис на италиански — казвам аз, тъй като Луси не говори добре езика и няма да се справи сама с превода.
Тя потвърждава догадката ми. Новият аудиоклип от Тейленд Чарли по нищо не се отличава от предишните осем, които получих от първи септември насам. Анонимните заплахи пристигат по едно и също време всеки ден, файлът е от един и същи вид, записът е с една и съща дължина. Луси обаче не го е изслушала и аз й казвам, че ще се заемем с това по-късно.
— Къде си? — пита ме тя. — Каква е тази кола? — Лицето й се откроява съвсем ясно на тъмния фон, все едно се намира в пещера и зад гърба й цари непрогледен мрак.
Меднорусите й коси са озарени от разсеяна фонова светлина, сякаш някъде зад нея се прожектира филм. По лицето й се гонят сенки. Хрумва ми, че може да се намира в симулатора на виртуална реалност, който в центъра наричаме Пит.
Казвам й, че съм с Марино, което я подсеща да съобщи третата и най-важна новина.
— Видяхте ли какво става в Туитър?
— Щом питаш, предполагам, че не е нещо хубаво — отговарям аз.
— Сега ще ти го изпратя… Готово. — Секунда по-късно Луси изчезва от малкия правоъгълен екран на телефона.
— Какво има? — пита намръщен Марино. — Какво има в Туитър?
— Чакай малко. — Отварям имейла, който Луси ми е изпратила току-що, и кликвам на туита, който е копирала. — Както подозираше, качили са видео, на което разговаряш с обичайните заподозрени по Харвард Скуеър.
Показвам му клипа и усещам наранената му гордост, докато наблюдава миниатюрната си фигурка, която снове тежко-тежко по площада, спира бездомниците, които се шляят пред магазините и ги пита нещо със строг тон. Марино изкарва някакъв мъж от сянката, в която се е скрил, а онзи жестикулира и отговаря уклончиво. Марино надига глас, макар да не се разбира какво казва, а мъжът запристъпва нервно от крак на крак. Ситуацията става неприятна. Още по-лош е надписът. Окупирай Скарпета с хаштаг.
— Какво е това, по дяволите? — възкликва Марино.
— Предполагам идеята е, че подходът ти към мен е твърде собственически и заради това задаваш толкова много въпроси. Предполагам, че затова името ми се е озовало в туита. — Мълчанието му отговаря на въпроса ми. — Но се съмнявам, че ще навреди на друго, освен на егото ти. Глупав клип — добавям аз. — Нищо повече. Не му обръщай внимание.
Той не ме чува, а аз наистина трябва да тръгвам.
— Трябва ми минутка, за да се оправя. — По този начин искам да кажа на Марино, че ми е омръзнало да ме държи като заложница в колата си, в която цари толкова мрачна атмосфера. — Ще отвориш ли вратите и ще ме пуснеш ли, моля? Може да поговорим утре или по друго време?
Марино потегля от мястото, на което бездруго нямаше право да паркира. Спира пред Харвард Клуб, който се простира зад дървена ограда, разположен сред просторна, добре поддържана морава.