Луси непрекъснато ми напомня, че вече нищо не може да бъде поверително и лично. Може би това, което вършат Тейленд Чарли и подобните му, е начинът, по който се прави бизнес в наши дни. Аз обаче трябва да призная, че го мразя. Понякога се чувствам като Рип ван Уинкъл, който се събудил от дълбок сън и открил, че са минали десетилетия. Лично аз имам чувството, че е минал цял век. Животът в миналото беше несравнимо по-цивилизован от този в настоящето.
— Възможно е работната й виза да е изтекла или да е възникнал друг проблем — добавя Луси, сякаш разполага с достъп до пълното досие на жертвата, — което обяснява защо не е в Лондон.
— Жената, която срещнах по-рано днес, определено имаше британски акцент, а не канадски — отговарям аз. — В интерес на истината, първото ми предположение беше, че е от Лондон.
— Елиза Вандерстийл е живяла в Лондон през последните две години, но не е родена там.
— А преди това?
— Следвала е в университета в Лестър, а преди това е живяла в Торонто, където всъщност е родена.
— Някаква представа какво е правила в Кеймбридж? Предполагам, че е нещо свързано с Американския репертоарен театър, мюзикъла „Сервитьорка“ или нещо подобно. Може да е била доброволка например. Подобна информация лесно може да бъде открита.
— Чудя се дали не е живяла при някого, както е направила в Лондон. — Разказвам на Луси за младежа, когото Елиза Вандерстийл целуна на тротоара пред Харвард Клуб.
— И аз предполагам същото. Ако е отседнала у някого, това би обяснило защо не мога да открия никакъв неин адрес в Бостън и околностите. Няма абсолютно нищо на нейно име. Никаква собственост. Никакви наеми. Не съм открила дори хотелска стая — казва Луси, а аз усещам любопитния поглед на Марино.
— Разполагаме ли със самоличност? — пита той.
Кимам утвърдително, защото това най-вероятно е така.
Британската шофьорска книжка, намерена на пътеката за джогинг, е истинска. Жертвата е двайсет и три годишната Елиза Вандерстийл, висшистка, бивша домашна помощница. Въпреки това няма да съобщим публично името й, докато не получим потвърждение с ДНК или зъбен картон и не уведомим близките й. За момента двамата с Марино се придържаме към версията, че това е именно Елиза Вандерстийл.
Чувствам се ужасно. Всъщност изобщо не съм сигурна как се чувствам, как би трябвало да се чувствам, как би трябвало да се чувства който и да било. Сякаш съм имала възможността да променя съдбата на Елиза Вандерстийл, но съм я пропуснала. Срещнах я два пъти днес, броени часове преди смъртта й. Но това не промени нищо. Да можех само да я спра! Да я бях посъветвала да си завърже каишката на каската или да кара само по сянка. Може би щях да я накарам да размисли.
Може би щеше да промени маршрута, по който бе решила да мине, или пък нещо друго, каквото и да е. Да бях я забавила или отклонила, да бях й казала да не кара сама по тъмно в пустия парк. Разбира се, нямах представа, че се кани да направи подобно нещо. Не знаех достатъчно, за да кажа на Елиза Вандерстийл каквото и да било, което да спаси живота й. Трябва да престана да мисля в тази насока, за да не полудея.
— Баща й е Александър Вандерстийл, извършил самоубийство през 2009 г., когато е бил на 41. — Луси продължава да съобщава какво е открила до момента. Чувам тракането на клавиатурата, докато продължава да търси. — Разполагам с некролога, от който излиза, че е ръководил благотворителен фонд, но е станал жертва на инвестиционна измама в стил „Бърнард Мадоф“. Обесил се е на една от гредите в гаража — казва тя, а аз не мога да си представя, че е открила тази подробност точно в некролога.
— А майката на Елиза? — Изправям се и дърпам ципа на гащеризона чак до брадичката. Качулката обаче оставям за по-късно.
— Не съм сигурна — признава Луси, — но родителите й са разведени.
— Да видим дали съм разбрала правилно. Бащата е мъртъв, не знаем нищо за майката, двамата са разведени — повтарям аз. — Предлагам да минем към план Б, защото семейните връзки на Елиза Вандерстийл няма да ни помогнат да потвърдим самоличността й.
Сядам и нахлузвам на краката си нов чифт калцуни.
— Вероятно няма да успеем да потвърдим самоличността й — добавям аз, — докато не открием лични вещи, за които да знаем със сигурност, че й принадлежат — четка за зъби, четка за коса…
— Предполагам, че е отседнала някъде наблизо — отвръща Луси. — Не се съмнявам, че в театъра ще се намери човек, който да ни даде поне част от отговорите, от които се нуждаем. Смятам да се разходя дотам, преди да са затворили, да огледам, да открия евентуално къде живее приятелят й, да разбера къде е отседнала. Все ще открия нещо.