Поглеждам часовника на телефона си. Вечерното представление е приключило преди повече от час.
— Как ще обясниш интереса си? — питам аз. — Трябва да бъдем внимателни, за да не се разчуе.
— О, забравих! Досега не съм правила такива неща! — отговаря племенницата ми, която е бивш агент на ФБР и Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и е работила години наред под прикритие. Тя определено не се нуждае от наставленията ми.
Все пак й казвам да внимава и тя обещава да ми звънне по-късно.
— Сигурно ще се върна в офиса по някое време — добавя Луси. Не питам дали Дороти и купищата й багаж се намират вече в колата на Джанет.
Затварям телефона, тъй като нямам намерение да повдигам въпроса за сестра ми в присъствието на Марино, който проследи внимателно целия ми разговор. Имам чувството, че си мисли за нея, но няма да му дам възможност да повдигне темата. Ако Бентън е прав и Марино и Дороти са започнали нещо зад гърба ми, не искам да го чувам сега. Имам си достатъчно проблеми.
— Готов ли си? — питам го аз.
29.
— Температурата на околната среда е 30,5°С — казва Марино. Поставил е термометъра върху моето куфарче с криминологичните инструменти, което се намира близо до тялото.
Слагам си пурпурни нитрилови ръкавици. Към този момент вече съм плувнала в пот.
— Благодаря. — Изваждам бележника си.
— Как ще измериш температурата й? — пита той. — Притеснявам се, защото трябваше да го направим веднага щом дойдохме тук.
— С фенерчета в тъмнината, без да знаем какви улики можем да повредим или унищожим?
— Зная. С теб съм, Док. Просто казвам, че подочух някои коментари, нали разбираш, ченгетата приказваха, че седиш на хлад в камиона и не си даваш много зор.
— Чували сме подобни приказки и преди, ще ги чуем и отново.
— Трябва ли да я обърнем? Защото не виждам как ще пъхнеш термометър под мишницата й, при положение че и двете й ръце са изпънати над главата й. — Той вдига ръце, облечен в белия защитен гащеризон, и жестът му ми напомня защо понякога Бентън го нарича Йети.
— Всичко е наред засега. Не е нужно да я обръщаме, за да измерим температурата й.
— Добре, но си мисля, че колкото по-дълго седи тук…
— Зная как изглежда — отвръщам аз. — Но както сам каза, ръцете й са изпънати над главата й. Дори да я преместя, това няма да ни позволим да измерим точно телесната температура.
Остава ни вариантът да използваме ректума. Но няма начин да пъхна термометър и да рискувам да нанеса увреждане или да позволя на някой заядлив адвокат да ме обвини в подобно нещо. Затова ще използвам друга, не толкова удобна техника. Ще направя малък разрез в горната част на стомаха и ще измеря температурата на черния дроб.
Трябва да го направя, преди да продължа с всичко останало. Връщам се при тялото. Коленича със стерилен скалпел за еднократна употреба. Долавям характерната миризма на разлагаща се плът, но и дъх на още нещо, което се усеща по-отчетливо около главата. Миризмата на разлагаща се кръв е допълнена от още нещо; опитвам се да определя от какво.
— Долавям нещо остро, парливо… — казвам на Марино, докато от миниатюрния разрез, който правя, се стича струйка кръв.
— Не усещам нищо — възразява той и извръща глава, докато вкарвам в отвора продълговат термометър.
Марино не е гнуслив, просто не си пада по подобни неща. Пристъпвам по-близо до главата на Елиза Вандерстийл, за да открия източника на миризмата. Коленича и се навеждам, за да огледам по-добре.
— Не — повтаря Марино, — усещам само разлагаща се кръв.
— Това! — Посочвам му леко опърлен кичур коса близо до врата и дясната половина на челюстта.
— По дяволите! Имаш обоняние на хрътка.
Забелязвам и миниатюрни парченца стъкло. Искрят като зрънца пясък в конската й опашка, но не виждам нищо подобно, полепнало върху дрехите, кожата или засъхналата кръв върху дясното й ухо.
— Възможно е да имаме работа с нараняване на главата — казва Марино, докато наблюдава къде я докосвам и какво оглеждам. — Това би обяснило кървенето от ушите.
— Зависи от вида на нараняването.