— Ами ако става въпрос за огнестрелна рана? — пита той. Не се шегува. — Не знам дали не е била простреляна. — Очите му са скрити зад фотоапарата, тъй като започва отново да снима. — Работили сме върху доста случаи, при които сме откривали, че жертвата е простреляна, едва по време на аутопсията.
— В момента не знаем почти нищо — съгласявам се аз. Не се съмнявам, че на този ранен етап от разследването на Марино му се иска някой да я е прострелял с пушка, да е забил нож в гърба й или да е разцепил главата й с брадва.
В такъв случай би знаел с какво си има работа и най-вече, би могъл да се заеме незабавно със случая. Желанието му фактите да съвпаднат с онова, което му подсказва интуицията, е напълно естествено. Често се сблъсквам с този проблем, защото полицаите не обичат да отстъпват. Те няма да изпитат прилив на адреналин, няма да получат похвала, няма да разрешат заплетен казус, ако се окаже, че жертвата е починала от естествена смърт или нещастен случай.
— Възможно е да е била застреляна. — Марино не млъква, но ще го направи рано или късно. — Ако те прострелят в ухото отблизо, косата ти ще се опърли от дулния пламък.
— Сигурна съм, че си имаме работа с нещо друго. — Оглеждам тънки нишки, които ми напомнят разтопен найлон. Замислям се върху онова, което е направило впечатление на Аня и Еня, когато са пристъпили към тялото.
Споменаха миризма, която им напомнила за прегрелия сешоар на майка им. Вероятно са се натъкнали на изгорена коса. Явно казваха истината, защото колкото по-отблизо оглеждам тялото, толкова по-достоверни ми се струват думите им.
Това, което отначало приехме за сцена на обир или сексуално нападение, прераснало в убийство, бързо се превърна в нещо съвсем различно. Марино няма да иска да го чуе. Но след като съм прекарала по-голямата част от професионалната си кариера с него, зная как да го предпазя от грешка. След време той ми връща услугата. Понякога изпитвам чувство на вина. Но не познавам хора, на които това чувство да им е чуждо.
Марино вероятно е най-упоритото и непреклонно ченге, с което съм работила някога. Първата му реакция ще бъде да оспори логиката ми. Когато някой добър детектив формулира теория, той се вкопчва в нея със зъби и нокти. Ако не внимавам, разследването може да се превърне в състезание, а залогът тук не е победа или загуба. Залогът е истината.
— Може да си е изгорила косата, докато я е сушила, след като си е взела душ сутринта — предполага Марино. — Не бива да забравяме, че не знаем какво се е случило. Може да няма нищо общо със смъртта й.
— Изсушила си е косата, след като си е взела душ сутринта? — повтарям думите му. — А знаем ли, че го е направила?
— Не, след като не знаем почти нищо за нея, по дяволите. Опитвам се само да кажа, че нямаме представа какво се е случило. Виждал съм хора, които са изгорили косите си на грилове, печки, запалки… — напомня ми той.
Истината е, че всичко това се е случило лично с него, при това неведнъж. Марино не се е променил. Още ме влудява, когато започне да пръска течност за запалки върху барбекюто в задния си двор. Колко пъти съм му казвала: Не разбираш ли, че „повече“ невинаги означава „по-добре“?
— По времето, когато още имах коса, за която да се грижа, я изгорих веднъж, докато палех огън — продължава той. Спомням си и този случай. — Мина ужасно много време, докато го преживея. — Това се случи в Ричмънд, Вирджиния, а Марино така и не го преживя. — Опитвам се да кажа, че нямаме представа кога си е опърлила косата. Може да няма никаква връзка със смъртта й.
Очите й се взират безжизнено в мен изпод притворените клепачи.
Ако можеше да говориш, мисля си аз, както обикновено. Ще проговори, но по свой собствен начин, когато му дойде времето. Езикът на мъртвите е безмълвен и труден, а посланието, което Елиза Вандерстийл ми изпраща в момента е, че тялото й изглежда забележително чисто и незасегнато. Не съм го обърнала все още. Ще разбера повече, когато проуча вътрешните му органи. Но вече съм почти сигурна, че опърленият кичур коса е пряко свързан със смъртта й.
Това не означава, че става въпрос за убийство. Убедена съм, че е убита, но това не означава, че убиецът е човек. Възможно е причината да е силен електрически удар. Оглеждам се за възможни източници на ток. Търся нещо повредено, електрическа схема, дала накъсо, която жертвата да е докоснала.
Насочвам вниманието си към очевидния заподозрян, железния стълб със счупената крушка. Все поглеждам към небето, но забравям, че не мога да го видя заради шатрата. Мисля си за електрическите кабели и осветлението в парка. Казвам на Марино, че каквото и да е опърлило косата й, случило се е в момента на смъртта или непосредствено преди него. Ако бе изгорила косата си по-рано, нямаше да доловя тази миризма.