Аббас не обърна внимание на хапливата забележка.
— Разбрах, че ще придружаваш везира по време на похода на изток.
— И какъв интерес може да има втората кадъна към една военна кампания срещу Персия?
— Никакъв. Единственият й интерес е към Ибрахим.
Рустем свъси вежди, сякаш размишляваше върху сложна математическа задача.
— Той е най-могъщият човек в империята. Като изключим султана, разбира се.
— И в това е най-голямата му слабост. Ако започне да вярва прекалено в своята власт, един ден може да осъмне без глава на раменете си. Хвалбите и перченето му вече са повод за скандал както в двора, така и из базарите.
— Това е очевидно. Но какво очаква от мен господарката Хурем?
— Иска доказателства за това, че е предател.
— Ибрахим упражнява властта, която му е дадена от самия султан. Това едва ли може да се нарече предателство.
— Упражнява я прекалено свободно.
— А ако не намеря начин? — Рустем си избра още един сладкиш.
— В такъв случай някоя вечер, когато султанът се намира между бедрата на Хурем, тя ще му прошепне в ухото как злоупотребяваш с данъците от тимариотите и си играеш с феодалните владения.
Аббас внимателно наблюдаваше лицето на мъжа отсреща, но по него нямаше страх, просто мрачно признание за претърпяно поражение — все едно бе загубил на шах. Рустем познаваше математиката на властта. Хурем имаше власт над него, така че той трябваше да се подчини.
— И на каква награда мога да се надявам, в случай че се окажа достатъчно могъщ съюзник?
Аббас се изненада от въпроса.
— Животът ти.
— Искам повече от това, Аббас. Кажи й, че мога да бъда неоценим слуга. Но искам много повече в замяна.
— Ще й предам — отвърна Аббас.
По-късно, докато вървеше по обратния път към двореца, Аббас подмина труп на кон, оставен да умре в една канавка. Кучетата го бяха наръфали и вътрешностите му бяха измъкнати навън през една дупка в корема. На Аббас му се стори, че вонята, която се разнасяше от мъртвото животно, бе по-приятна както от всичките парфюми на Хурем, така и от миризмата на Ибрахимовия дефтердар.
52.
Галата
Галата лежеше срещу хълма Сераглио, на другия бряг на Златния рог. Над квартала високо в небето се очертаваше кръгла кула, построена от генуезки майстори — най-високата точка в укреплението на града. Основата на хълма бе изпъстрена от малки къщички и дюкянчета, а до пристанището се намираха домовете на еврейските и генуезките пълномощни агенти. Тук имаше бербери от Африка и араби от Червено море, складовете им преливаха от стока — вносни подправки, слонова кост, коприна, стъкло и перли. В някои от малките дюкяни дори се сервираше вино и арак — прозрачно неподсладено анасоново алкохолно питие. Миризмата на риба и сол откъм Босфора надвиваше вонята на мухъл, носеща се из целия град. Дворците на Пера гледаха към града от високите части на хълма — сякаш богатите чуждестранни търговци желаеха да се издигнат над вулгарната търговска тълпа, от която всички те зависеха.
Лудовичи държеше къща в квартала, но никой не живееше в нея. Целта й беше да служи като неутрален терен, където да получава информация и да дава бакшиши на дворцовите служители. Неспирните посещения на паши от правителството в разкошния му дворец щяха да събудят подозрение и да предизвикат разследване.
Къщата бе боядисана в жълто, цветът на евреите. Вътре беше оскъдно обзаведена с ниска маса от кедрово дърво, по пода бяха пръснати възглавници и килимчета; богатата персийска коприна до известна степен прикриваше скромността на интериора.
Аббас седеше до масата със скръстени по турски крака. Четирима пажа бяха необходими, за да му помогнат да отпусне огромното си туловище на пода. Сега седеше мълчаливо, а вниманието му бе насочено към сладкишите в сребърната чиния пред него. Когато изяде и последния, той изискано потопи пръст в сребърната купичка с ароматизирана вода, поднесена му от един от слугите на Лудовичи.
Идваше тук веднъж месечно, скрит под тежкото черно фередже, за да се срещне с приятеля си. За Лудовичи Аббас се беше превърнал в безценен източник на информация от вътрешния свят на Топкапъ — винаги готов да съобщи нещо на някого или да предаде бакшиш. В началото Лудовичи се беше опитал да му говори като на приятел, но онзи Аббас, когото бе познавал, го нямаше. Беше се затворил в себе си, прекалено засрамен или прекалено огорчен, за да говори за миналото. Изглежда не извличаше и никакво удоволствие от своите посещения — и Лудовичи се чудеше защо изобщо идва. Може би защото той бе единствената му връзка с Джулия.