— Как е Джулия? — попита Аббас, както винаги.
— Тя е добре, Аббас, добре е.
Аббас кимна и за миг върху лицето му се изписа отчаян укор. Той никога не питаше каква точно е връзката между нея и Лудовичи.
— Как върви бизнесът?
— Добре, благодарение на твоята помощ.
Аббас сви рамене. Разговорите за търговия го отегчаваха.
— Не може да остане още дълго в Стамбул — рязко рече той.
— Аббас?
— Трябва да я махнеш от града. Тук вече не е безопасно за нея. Дори и в Комунита Магнифика.
— Какво се е случило?
— Просто политика, Лудовичи. Повярвай ми, знам колко голяма е опасността.
Лудовичи поклати глава, за да печели време. Не можеше да направи това.
— Няма да е лесно. Къде би могла да отиде?
— Няма значение. Моля те, Лудовичи. Направих всичко, каквото можах, за да я предпазя. Ако искаш да й помогнеш — ако искаш да помогнеш на мен, — изведи я от Стамбул възможно най-бързо.
— Ще направя каквото мога.
Аббас се приведе напред, сграбчи китката му в юмрука си.
— Не, Лудовичи, ти трябва незабавно да я изведеш от тук!
— Добре — отвърна Лудовичи.
Аббас доволно кимна.
— Добре — каза той. — А сега нека да се занимаем с бизнеса.
Хиподрумът
Сюлейман беше яхнал един чисто бял кападокийски кон и оглеждаше армията, която минаваше през Атмегдан, за да поеме към бреговете на Юскудар. Той знаеше, че зад него, върху решетъчната платформа стоеше със спуснат воал Хурем и също наблюдаваше. Присъствието й му помагаше да се справя с все още глождещите го съмнения относно правилността на решението му да остане.
Хиподрумът се тресеше от шума на тежко натоварените с провизии каруци и на обсадните машини, от чаткането на подкови откъм кавалерийските ескадрони и тропота на обувките с метални шипове на еничарите, от тимбалите, флейтите и барабаните.
„Трябваше да съм начело“, мислеше си Сюлейман. Там бе истинското му място. В края на краищата това бе неговият дълг!
Забеляза развятото бяло наметало насред прахта. Ибрахим препускаше към него. Мрачното изражение върху лицето на великия везир не помогна на Сюлейман да се пребори с чувството си за вина.
— Благослови ни, господарю. Бихме искали да си с нас!
— Трябва да победите Багдад — извика Сюлейман в отговор.
— Ще смажа шаха, както ми нареди! — Ибрахим дръпна юздите на коня си и застана до Сюлейман, за да огледа процесията.
Първо вървяха азабите, нередовната пехота, престъпници и главорези, които бяха дошли, за да се бият за плячка или да умрат и да отидат право в рая. Нямаше какво да губят и щяха да бъдат начело във всяка една битка. Ибрахим ги наричаше „пълнеж за крепостните ровове“.
Редовната кавалерия — спахиите към Портата — подмина шумно. Конете им бяха покрити с чулове от злато и сребро, седлата им бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, конусообразните им шлемове и ризниците им блестяха на слънцето. Сами по себе си спахиите бяха истински спектакъл със своите роби от пурпурни, кралскосини и яркочервени коприни, сатен и кадифе, бродирани със злато според техния ранг. Всеки ездач носеше по два колчана — за стрелите и лъка, а в дясната си ръка държеше копие. От седлата висяха ятагани, обсипани със скъпоценни камъни, и стоманени тояги.
Над главите им плющеше яркочервеното им знаме.
Следваха ги еничарите. Огромните китки пера от райска птица се вееха на вятъра като подвижна гора, тъмносините им надиплени мантии се поклащаха в такт с всяко тяхно движение, през раменете им висяха преметнати мускети. Всички носеха издължени дервишки шапки в чест на Хаджи Бекташ, техният основател, и всеки легион вървеше със своята почетна емблема — огромен меден казан. Над тях се вееше бял флаг, украсен с огнения меч на Мохамед и бродиран със златен текст от Корана.
Начело беше агата им със своя отличителен знак — копие с три конски опашки.
Всяко едно от мустакатите лица бе с европейски черти. Това бе силата на Османската империя, помисли си Сюлейман. Най-плашещото й оръжие — елитните еничарски корпуси, черпещи своята свежа кръв от християнските среди. Както повеляваше ислямът.
После идваха дервишите, голи, с изключение на зелените престилки, обримчени с мъниста от слонова кост, и високи шапки от кафява камилска вълна, припяващи строфи от Корана или изпълняващи своята церемониална музика на флейти и рогове.