Наоколо препускаха свободни ездачи, дългите им коси под шапките от леопардова кожа се вееха зад тях, раменете им бяха покрити с дълги наметки от лъвска или меча кожа, а конете им — украсени с кожи и пера. Това бяха съгледвачите, религиозните фанатици, способни на такива самоубийствени набези, които никой друг не би се осмелил да предприеме.
Накрая идваше редът на членовете на Дивана, съдиите с техните зелени тюрбани и поръбени със скъпи кожи роби, везирите с техните обсипани със скъпоценни камъни коне. Покрай тях вървяха камили, носещи на гърбовете си Корана и свещен къс от светия камък Кааба, скрит под лъскавите зелени гънки на флага на исляма. Върху флага се поклащаше и подрънкваше миниатюрен Коран от бронз.
Най-отзад вървяха тежки каруци, натоварени с жито, камилите се превиваха под тежестта на барута и оловото.
„Трябваше да вървя начело“, за пореден път си помисли Сюлейман. Това не беше редно. Трябваше да е с тях.
— Ще ти донеса главата на шаха! — извика Ибрахим.
Сюлейман внезапно потръпна. Какво му беше казала Хурем? „Не се ли страхуваш, че може да злоупотреби с властта, която си му дал?“
Хвана юздите на Ибрахимовия кон и го придърпа към себе си.
— Трябва да си върнем Багдад — каза той. — Като Защитник на вярата аз съм се заклел да я защитавам.
— Доверил си се на мен, господарю. Ще направя всичко по силите си, за да ти служа.
Очите на Сюлейман се спряха на Ибрахим. Да, беше му се доверил. Дано не се окажеше, че му е вярвал прекалено много.
Пера
Джулия седеше на терасата и се припичаше на слънце. Лудовичи се спря на мраморните стъпала към градината и се загледа в нея. Беше красива, каза си, болезнено красива. Да можеше да я накара да изпита към него онова, което някога трябва да беше изпитвала към Аббас! Сега беше негова, но принудително. Всъщност тя бе затворничка. Не можеше да избяга от него, защото се страхуваше за живота си. Върнеше ли се във Венеция, баща й щеше да я обезнаследи заради миналото й на конкубина, а старият Серена, нейният съпруг, най-вероятно щеше да я изпрати в манастир. Нямаше да я смятат за нещо повече от най-обикновена проститутка. Християнското им милосърдие не беше по-добро от фанатизма на мюсюлманите, които те така силно мразеха. За една жена честта бе всичко.
Тя вдигна очи и забеляза погледа на Лудовичи. Беше облечен в кафтан в ръждив цвят и когато ходеше, копринената материя приятно шумолеше. Харесваше му да играе ролята на ренегат сред останалите жители на Комунита. Османлийските дрехи и обичаи, които бе възприел, подчертаваха презрението му към Венеция.
— Приятно е на слънце — каза той.
Тя отново вдигна очи от книгата, която четеше, но не се усмихна. Толкова е далечна, помисли си той. Ангел, изваян от лед. Знаеше, че е способна на огромна страст, но тази страст оставаше скрита от него.
Онази сутрин собственоръчно я беше измъкнал от Босфора. Споменът още го преследваше. Беше полугола и той ахна, когато я видя. Но когато посегна да я издърпа, забеляза, че е посиняла от студ и от задушаване. Първото му усещане от допира до нея бе хлад. Подобна на мраморна статуя: красива, студена, безжизнена.
Седмици след това дълго боледува. По-късно, когато бе достатъчно добре, той й разкри истината, че я бе спасил Аббас. Тя може би и без това го подозираше, защото прие новината спокойно, поне външно. Но потъна в депресия, която продължи с месеци. Обличаше се и се държеше като вдовица. И Лудовичи разбра: тя още го обичаше. Макар той все едно да беше мъртъв за нея.
Какво щеше да прави? От тазсутрешната си среща с Аббас не мислеше за нищо друго и изведнъж му хрумна, че той също се бе държал на дистанция от нея. За него тя бе като ангел, който несъзнателно бе затворил сред градините на своя дворец. Идол, прекалено свят, за да бъде докоснат. Знаеше колко много я беше обичал Аббас. Да му я отнеме, щеше да е равносилно на предателство.
Но Аббас искаше от него да я отпрати. Или трябваше да го стори, или да признае, че я иска за себе си. Аббас вече не можеше да я има. Лудовичи се отвращаваше от жестокостта, с която се бяха отнесли към някогашния му приятел, но не можеше да отрича очевидното. Той седна.
— Трябва да поговорим.
Джулия остави книгата настрана и го погледна с леденосините си очи. Някога Аббас я беше описал като видение, спомни си Лудовичи. Да, тя сякаш не беше от този свят.