— Джулия, живееш под моята закрила повече от две години.
— Знаеш, че до края на живота си ще съм ти благодарна за това, което направи за мен — отвърна тя.
— Щастлива ли си тук?
— Не, Лудовичи. Не съм.
— Защо?
Въпросът, изглежда, я изненада.
— Самотна съм.
Лудовичи разпери ръце.
— Какво мога да направя? Ако си тръгнеш, ще бъдеш в опасност. А във Венеция… — Той безпомощно сви рамене.
Тя нищо не каза. Без мъж покровител беше загубена.
Какво можеше да се направи, питаше се Лудовичи. Тя беше омъжена. Серена все още беше жив. Не можеше да я изпрати обратно при него. Тук пък трябваше да пази присъствието й в дълбока тайна. Corpo di Dio! Какви ги мислеше! Та той я искаше! По дяволите Аббас! Чувството му за вина нямаше да върне мъжествеността на стария му приятел!
Тя изглежда четеше мислите му.
— Кажи ми — попита тя неочаквано, — виждаш ли го понякога?
— Да. От време на време.
— Пита ли за мен?
— Не — излъга Лудовичи.
Очите й се насълзиха.
— Бедният Аббас — прошепна тя.
Той се пресегна и хвана ръката й. Беше топла.
— Ще се опитам да ти помогна да разпръснеш самотата — каза той. Не, Аббас, няма да я отпрати. Ще остане тук. С него.
53.
Вратата беше леко открехната и трепкащата жълтеникава светлина на свещта танцуваше в тъмния коридор. Лудовичи поспря за малко, ушите му заглъхваха от ударите на сърцето му. Устата му беше пресъхнала.
Бутна вратата. Джулия седеше пред тоалетката и решеше косата си. Копринената й нощница сияеше в тъмнината при всяко нейно движение. Тя забеляза отражението му в огледалото и замръзна от изненада.
Лудовичи също видя собствения си образ, златистата си брада, решителния, но разфокусиран поглед на очите си.
Джулия остави четката.
— Лудовичи?
Той застана зад нея, отпусна длани върху раменете й и срещна погледа й в огледалото. Не изглеждаше уплашена, нито дори изненадана.
— Стани и се обърни към мен — прошепна дрезгаво той.
Проследи с ръце извивката на раменете й. Не, не бяха от мрамор, помисли си той. Бяха меки, закръглени и топли. Беше наистина самотна. Нощницата следваше контурите на тялото й и прилепваше към тях. Гърдите й бяха твърди. Между тях висеше малко златно кръстче.
Достатъчно се е правил на лоялен джентълмен християнин, каза си Лудовичи.
Пръстите му се впиха в предницата на нощницата й и я разкъсаха по цялата й дължина, смъкнаха я от раменете й.
— Съвършена си — прошепна той.
Целуна шията, раменете, гърдите й. Зърна отражението й в огледалото. Джулия не помръдна. Взе я на ръце и я положи на края на леглото. Дълго беше очаквал този момент.
Тя го наблюдаваше, докато той се събличаше. Продължаваше да не помръдва и да не продумва.
Той се надвеси над нея, стенещ от нарастващата болка в слабините си. Целуна отново нежната извивка на шията й, вдъхна жадно аромата на косата й и после я облада. Джулия лежеше неподвижна под него и го наблюдаваше.
Лудовичи се отпусна отгоре й, неспособен да срещне погледа й. Беше посегнал да вземе наградата си, но тя бе изчезнала. Беше вкусил от перфектността, но вкусът в устата му бе горчив. Разочарование.
Азербайджан
Рустем вече беше пресметнал, че ако не се обвържеше прибързано, можеше да извлече полза от разкритията на кислар агаси, независимо на коя страна щеше да се претърколи хвърленият зар. Явно бе, че предстои конфронтация между Хурем и Дивана. Въпрос на политика бе да не те открият в нито един от двата лагера по време на конфликта. Или още по-добре — да бъдеш и в двата.
Следователно щеше да окуражи амбициите на Ибрахим. Успееше ли великият везир, тогава Рустем щеше да е на негова страна. Провалеше ли се, щеше да си поиска наградата от Хурем.
Дълъг поход през самотните степи на Анадола. Огромната армия се придвижваше по платото, оставяйки след себе си прашен облак, който бавно се издигаше нагоре. Чакалите се стряскаха в съня си; селяните, извели на паша ангорските си кози и блеещите овце с плоски муцуни, стояха сред полето и гледаха втрещено.
Дългата колона напредваше сред това диво място. Съгледвачите преброждаха предварително района, камилските кервани и тежките оръдия трополяха по изровените прашни пътища, колоната се простираше чак до хоризонта. Докато си проправяха път на изток, лятото отлетя. Най-сетне стигнаха до подножието на огромните планини на Азия и зърнаха собствените си брадати и прашни отражения в студените неподвижни води на езерото Ван.