Вятърът беше хладен. Беше уморен от криене в планината.
— Ако вървиш по хребета, ще стигнеш до долината, в която лагеруват вашите хора — каза персиецът и смъкна превръзката от очите на Рустем. Другият ездач го освободи от веригите.
Рустем примигна. Единият от придружителите му, брадат главорез с очукан шлем на главата, го дръпна за брадата.
— Следващия път като се срещнем може би шахът ще ми разреши да си потопя меча в кръвта ти. — Той се ухили.
Рустем подмина без внимание репликата. Дръпна юздите на коня си. Беше се оказал прав, рискът беше незначителен. Оставаше му само още едно просто нещо, за да завърши работата си.
Бедният Ибрахим. Прекалено много бе завладян от идеята за героичното, за да има истински успех като везир. Истинското величие изискваше по-аналитичен и хладен ум. Някой със способност да вижда възможности по време на криза.
Някой като него.
Двамата персийци препуснаха обратно и той остана сам във високата степ. Сега, далеч от чужди погледи, можеше да си позволи лека вледеняваща усмивка. После пое към лагера.
55.
Лицето на Ибрахим издаваше любопитство, учудване и задоволство. Барабанеше с пръст по страничната облегалка на трона си, в такт с плющенето на стените на шатрата, в които се блъскаше и въздишаше студеният вечерен вятър.
— Значи намери шаха? — каза той накрая.
— Да, господарю.
— Отвели са те до лагера му със завързани очи, без съмнение.
— Да, господарю.
— Добре ли се отнесоха с теб?
— Сносно, господарю.
Ибрахим го огледа. Робата на Рустем бе изпокъсана и мръсна. Брадата му се беше втвърдила от мръсотия. Светлосивите очи не издаваха нищо.
— Устната ти е сцепена.
— Нищо работа.
Неочаквано Ибрахим се засмя.
— Аз пък си мислех, че никога вече няма да те видим. Каква загуба щеше да бъде това за света на поезията и дебатите!
— Не мисля, господарю — отвърна Рустем. Изглежда бе загубил способността си да иронизира.
Е, не биваше да се изненадва от това, помисли си Ибрахим. Понякога се развличаше, като си представяше, че отрязва горната част от скалпа на Рустем със сабята си — все едно, че белеше рохко яйце, а когато надничаше вътре, установяваше, че няма мозък. Само едно сметало.
— И така, как реагира шахът на нашето предложение за мир?
— Отхвърли го, господарю.
Лицето на Ибрахим помръкна, но усмивката остана върху устните му.
— Не ни ли вярва, Рустем?
— Съмнява се в пълномощията на писмото.
— Пълномощията…?
— Каза, че не може да преговаря с теб.
Сега вече усмивката напълно изчезна от лицето му.
— Защо?
— Каза, че си само един войник. Каза, че може да приеме подобно предложение единствено ако е подписано от самия султан, а не от неговия чиновник.
Ибрахим се изправи. Сви юмруци, за да прикрие треперенето на ръцете си, но цялото му тяло бе завладяно от някаква ужасна сила, която не се поддаваше на контрол. Сграбчи Рустем за раменете и го събори на земята.
Рустем не оказа съпротива. Лежеше в краката на Ибрахим, без да изглежда изненадан или ядосан.
Ибрахим се извърна, изтегли ятагана от покритата със скъпоценни камъни ножница, хвана го с две ръце и го вдигна над главата си. Замахна с всичка сила и го стовари върху трона си. Из палатката се разхвърчаха парчета слонова кост и махагон.
— Чиновник на султана! Нима султанският чиновник седи всяка сутрин в Дивана и ръководи империята? Султанският чиновник ли е този, който повежда армиите в бой, докато самият султан се забавлява в харема си? Султан? АЗ СЪМ СУЛТАНЪТ!
— Той не знаеше какво говори, господарю.
— Нима мисли, че султанът ще почне да изпраща чиновниците си на бой? А, Рустем?
— Господарю, само повтарям онова, което ми каза шахът. Каза, че не може да преговаря с никой друг, освен със султана на османлиите.
— Султанът! Колко още ще трябва да понасям това? Султанът ми е доверил властта си, царството си, богатството си, всичко! Войната и мирът са в мои ръце. Знае ли шахът, че именно аз настоях армията ни да дойде тук? Аз — не султанът! Поемам цялата тежест върху плещите си и за какво? Да ме наричат султански чиновник!
— Но, господарю…
Ибрахим задържа ятагана си пред очите на Рустем и го завъртя така, че светлината да се отрази в острието му.